Задъхан в полето на пластокостюма и с разтуптяно сърце, разперих ръце и крака и поисках крилете ми да станат по-широки. Енергийните гънки засияха и се разшириха поне до два клика. Грамадата от листа под мен се раздвижи, бавно и решително се завъртя, сякаш в безвременен холос на цветя, стремящи се към светлината, сгъна се, за да образува гладък параболичен диск, широк поне пет клика и после стана съвършено огледална.
Внезапно блясна слънчева светлина. Ако гледах с незащитени очи, мигновено щях да ослепея. Оптиката на костюма обаче се поляризира. Чух лъчите да удрят по тялото и крилете ми като силен дъжд по метален покрив. Разперих криле по-широко, за да уловя блестящото течение от светлина в същия момент, в който ерговете от Звездното дърво под мен нагънаха хелиосферната матрица, пречупиха плазмения поток назад към нас с Енея и рязко, но не й болезнено, намалиха скоростта ни. Размахали криле, ние навлязохме в извитите външни клони на Звездното дърво, докато оптиката на костюма продължаваше да показва данни в зрителното ми поле.
???
Това кой знае защо ме изпълни с увереност, че дървото ни дава съответното количество слънчева светлина на основата на масата и яркостта си, докато ерговете ни осигуряват достатъчно хелиосферна плазма и магнитна връзка, за да намалят скоростта ни почти до нулева, преди да се блъснем в някой от огромните клони или да се врежем в сдържащото поле.
Двамата с Енея следвахме прокудените и използвахме крилете си по същия начин, по който те използваха своите реехме се и после ги размахвахме, свивахме ги и след това ги разпервахме, за да уловим светлината на истинското слънце и отново да увеличим скоростта си, пикирахме сред външните клони, изплувахме над външния пласт от листа на Звездното дърво, после пак се гмурвахме дълбоко сред клоните, свили криле, за да минем между капсули или покрити мостове извън вътрешното сдържащо поле, носехме се около потъналите в работа космически сепии, чиито пипала бяха десет пъти по-дълги от кораба на Консула, в момента внимателно напредващ сред листата, отново разпервахме криле, за да прелетим край плуващите ята от хиляди пулсиращи със синя светлина акератаелитски дискове, които сякаш ни махаха с ръце.
Точно под сиянието на сдържащото поле имаше огромен платформен клон. Не знаех дали крилете могат да се използват в полето, но Палу Корор мина през него само с кратък проблясък — като грациозен гмурец, разцепил неподвижна водна повърхност, — последвана от Драйвендж Никаагат, после от Ломо, Енея и накрая от мен. Свих криле до десетина метра, преминах през енергийната бариера и отново се оказах във въздух, звук, мирис и студени ветрове.
Кацнахме на платформата.
— Много добре за първи полет — отбеляза Палу Корор със специално синтезиран за атмосферата глас. — Искахме да споделим с вас само един миг от нашия живот.
Енея деактивира пластокостюма около лицето си и го остави да изтече в яка от течен живак. Очите й блестяха.
Прекрасната й кожа бе поруменяла и косата и лепнеше от пот.
— Чудесно! — извика тя и се обърна да ми стисне ръката. — Чудесно… много ви благодаря. Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви, свободен Никаагат, свободна Корор.
— Удоволствието беше наше, почитаема Онази, която учи — с поклон отвърна Никаагат.
Вдигнах поглед и разбрах, че «Игдразил» е кацнал на Звездното дърво точно над нас. Дългите километър клони и ствол на дърволета съвършено се сливаха с Биосферата. Успях да го забележа само благодарение на факта, че корабът на Консула бавно се бе приземил и една от сепиите-работници го вкара в хангарна капсула. Клонингите от екипажа трескаво работеха и товареха провизии и Мьобиусови кубове. Видях, че дърволетът е свързан със Звездното дърво с десетки животоподдържащи стъбла.
Енея продължаваше да стиска ръката ми. Когато извърнах очи от увисналия над нас дърволет и погледнах към приятелката ми, тя се наведе към мен и ме целуна по устните.
— Можеш ли да си представиш, Рол? Там живеят милиони адаптирани към космоса прокудени… през цялото време виждат онази енергия… летят със седмици и месеци в пустите пространства… носят се в бързеите на магнитосферите и въртопите около планетите… яхат плазмените ударни вълни на слънчевия вятър на десет или дори повече АЕ, после продължават още по-нататък… към границата на хелиопаузата на седемдесет и пет до сто и петдесет АЕ от звездата до мястото, където свършва слънчевият вятър и започна междузвездната среда. И слушат свистенето, шепота и прибоя на вселенския океан. Можеш ли да си го представиш?