— Не — признах аз. Не можех. Не знаех за какво говори. Поне тогава.
От една от стъблените връзки се появиха А. Бетик, Рахил, Тео, Касад и други. Рахил носеше дрехите на Енея. Андроидът носеше моите.
Прокудени и хора отново наобиколиха приятелката ми, искаха отговори на неотложни въпроси, молеха я да поясни заповеди, съобщаваха й за предстоящото изстрелване на робота с гидеонов двигател. Бяхме разделени от натиска на други хора.
Енея погледна към мен и ми махна. Вдигнах ръка — все още сребърна от пластокостюма, — за да й отвърна, но вече я нямаше.
Същата вечер неколкостотин души се събрахме в транспортна капсула и една от сепиите ни изтегли до място много хиляди клика на северозапад над равнината на еклиптиката по вътрешната обвивка на Биосферното звездно дърво, но пътуването отне по-малко от трийсет минути, защото създанието мина напряко, като описа дъга през космоса от нашата част на сферата до новата.
Макар че излючителната география на огромната структура караше този район да прилича на нашия, архитектурата на личните капсули и общи платформи, клонови кули и свързващи мостове в този участък на дървото изглеждаше различна — по-голяма, по-пищна, извънземна, — а прокудените и храмерите тук говореха на малко по-различен диалект, докато адаптираните към космоса прокудени се украсяваха с блестящи пъстри ленти, каквито до този момент не бях виждал. В атмосферните зони имаше други птици и животни — във влажния въздух плуваха екзотични рибки и огромни стада от нещо като косатки от Старата Земя с къси ръце и изящни длани. А това беше само на няколко хиляди клика от познатия ми район. Не можех дори да си представя разнообразието от култури и форми на живот из тази Биосфера. За първи път осъзнавах онова, което постоянно ми повтаряха Енея и другите… вътрешната повърхност на завършената Биосфера щеше да е по-голяма от съвкупността на всички планетни повърхности, открити от човечеството през последните хиляда години междузвездни полети. Когато завършеха Звездното дърво, обитаемото пространство щеше да надхвърля всички обитаеми светове в галактиката на Млечния път.
Посрещнаха ни официални представители, няколко минути ни приветстваха на пълни със стотици прокудени и храмери платформи с една шеста g, после ни отведоха в капсула, голяма колкото малка луна.
Там ни очакваха още неколкостотин хиляди прокудени и храмери, наред с неколкостотин сенешай алуити и акератаели, кръжащи около централната платформа. Премигнах и осъзнах, че ерговете са настроили сдържащото поле на приятната една шеста g, която притегляше всички към повърхността на сферата, но после забелязах, че седалките обхващат цялата й вътрешност. Коригирах преценката си за броя на присъстващите — бяха над един милион.
Прокуденият свободен Навсън Хамним и храмерският Истински глас на Звездното дърво представиха Енея и казаха, че тя носи посланието, което техният народ очаква от векове.
Младата ми приятелка се приближи до подиума и се огледа, сякаш срещаше погледа на всеки присъстващ в огромното пространство. Аудиосистемата бе толкова съвършена, че можехме да чуем как преглъща и диша. Любимата ми изглеждаше спокойна.
— Изберете отново — каза Енея. После се обърна, отдалечи се от подиума и се насочи към дългите маси с наредени отгоре чаши.
Стотици от нас дадоха по няколко капки кръв, докато поднасяха чашите с вино на очакващите множества. Мислех си, че няма да стигне за всички тези прокудени и храмери, но след час онези, които искаха да приемат причастието на Енея, вече го бяха получили. Огромната сфера започна да се изпразва.
През цялата вечер не беше казано нищо друго, освен двете думи на Енея. Наслаждавах се на тишината за първи път през този дълъг — безкраен — ден в транспортната капсула, която се връщаше вкъщи… вкъщи, обратно към нашата част от Звездното дърво под сянката на «Игдразил», който трябваше да потегли след двайсет часа.
Чувствах се измамник. Бях изпил виното почти двайсет и четири часа по-рано, но не усещах нищо… нищо друго, освен обичайната си любов към Енея, с други думи абсолютно необичайната си, уникална, несравнима любов към Енея.
Множествата, които искаха да пият, бяха пили. Огромната сфера бе опустяла, отидоха си дори онези, които не бяха приели причастието — може би разочаровани от двете думи на любимата ми или замислени за смисъла им.
Почти не разговаряхме в транспортната капсула, освен най-неизбежната размяна на думи. Мълчанието не беше неловко или разочаровано, а по-скоро благоговейно, дори граничещо със страх от края на един период в човешкия живот и началото… надеждата за начало… на нов.