Изкачвам се по тревистия склон над долината, в която са се събрали за пренощуване колите от кервана. Край потока в долината има няколко тритрепетлики, но иначе мочурищата са съвсем голи, освен ниска трева, изтравниче, острица, скали, камъни и лишеи. И овце. По хълмовете на изток се виждат и чуват стотиците овце на кервана, които преживят и тичат, подгонени от овчарските кучета.
Баба кърпи дрехи на скала, от която се разкрива величествена гледка към долината на запад. Западният хоризонт е покрит в мъгла, което означава открита вода, морето, но непосредственият свят наоколо е ограничен от мочурищата, помръкващия лазур на привечерното небе, метеоритните жилки, които кръстосват това небе, и шумоленето на вятъра в тревата.
Сядам на един от камъните до Баба. Тя е майка на моята покойна майка и лицето й е нашето лице, но по-старо, с набръчкана кожа, къса бяла коса, изпъкнали кости на волево лице, остър нос и кафяви очи с бръчици от смях в ъгълчетата.
— Най-после се върна — казва старицата. — Гладко ли мина пътуването?
— Да — отвръщам аз. — Том ни взе край брега от Порт Романс и после продължихме нагоре по магистралата на Клюна, вместо да плащаме за ферибот през блатата. Първата нощ останахме в хана на Бенброук, втората лагерувахме край Суис.
Баба кимва. Пръстите й сръчно шият. На скалата до нея е оставен кош с дрехи. — Ами лекарите?
— Клиниката беше голяма — разказвам аз. — Християните са пристроили нови сгради от последното ни ходене в Порт Романс. Сестрите бяха много мили по време на изследванията.
Баба чака.
Поглеждам надолу към слънцето, което се откъсва от мрачните облаци. Лъчи огряват долината, хвърлят фини сенки зад ниските скали и хълмове и карат изтравничето да запламти.
— Рак е — добавям. — От новия вид.
— Знаем това от лекаря в Мурс Едж — кимва Баба. — Какво казаха за прогнозите?
Взимам една от ризите — тази е на Трорб, но сега е на брат му, чичото на Рол, Лей. Изваждам от престилката си собствената си игла и конец и започвам да пришивам копчето, което Трорб бе загубил точно преди последното си ловно пътуване на север. Страните ми пламват при мисъл. та, че съм дала тази риза на Лей без едно копче.
— Препоръчват да приема кръста — отговарям аз.
— Няма ли цяр? — пита Баба. — При всичките им лекарства и серуми?
— Преди имало. Но очевидно го правели с молекулярната технология…
— Нанотехнология — поправя ме Баба.
— Да. И преди известно време Църквата го забранила. На по-напредналите светове има други лекарства.
— Но не на Хиперион — прибавя Баба и оставя настрани дрехите от скута си.
— Точно така. — Докато говоря, се чувствам много уморена, все още малко ми е зле от изследванията и пътуването, но съм съвсем спокойна. И много тъжна. Вятърът донася смеха на Рол и другите момчета.
— И препоръчват да приемеш техния кръст — повтаря Баба. Последната дума прозвучава остро.
— Да. Вчера един много мил млад свещеник разговаря с мен часове наред.
Баба ме поглежда право в очите.
— А ти ще го направиш ли, Калтрин? Отвръщам на погледа й.
— Не.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно.
— Ако беше приел кръстоида миналата пролет, когато го молеше мисионерът, сега Трорб щеше да е жив.
— Но нямаше да е моят Трорб — казвам аз и извръщам очи. Плача за първи път, откакто преди седем седмици започнаха болките. Не за себе си, зная го, а от спомена за Трорб, които се усмихва и ми маха в онова последно утро, преди да се отправи към крайбрежието заедно с братята си на лов за солен ибсон. Баба ме хваща за ръка.
— За Рол ли си мислиш? Поклащам глава.
— Още не. След няколко седмици няма да мисля за нищо друго.
— Излишно е да се тревожиш за това, знаеш — тихо казва Баба. — Още не съм забравила да гледам деца. Помня приказки и зная как да го уча. И ще запазя спомена за теб в душата му.
— Той ще е толкова малък, когато… — Прошепвам аз и млъквам. Баба стисва ръката ми.
— Малките помнят най-много — тихо отвръща тя. — Когато остареем и започнем да изнемощяваме, най-ясно си спомняме тъкмо детството.
Залезът е прекрасен, но сълзите ми го замъгляват. Лицето ми е полуизвърнато от погледа на Баба.
— Не искам да си ме спомня само, когато остарее. Искам да го виждам… всеки ден… да го гледам как играе и расте.
— Спомняш ли си стиховете от Рьокан, на които те научих? Тогава беше съвсем малко по-голяма от Рол. Не мога да не се засмея.
— Ти си ме учила на много стихове от Рьокан, Бабо.