Множеството отвръща в хор:
— Амин.
Приближавам се до ковчега и възкресителната ясла на кардинал Мустафа до олтара и го поръсвам със светена вода, докато се моля:
„Отче наш, всемогъщи и вечни Господи, ние винаги и навсякъде Ти благодарим чрез Иисуса Христа, нашия Бог.
В Него, който стана от мъртвите, е надеждата ни за възкресение. Скръбта от смъртта отстъпва на светлото обещание за безсмъртие.
Господи, за Твоя набожен народ животът се е подновил, а не е свършил.
Когато тялото на нашето земно съществуване легне в смъртта, ние вярваме в Твоята милост и в Твоето чудо да ни го върнеш.
И затова, заедно с хора на всички райски ангели, ние възнасяме Твоята слава и пеем безкраен химн на възхвала“
Огромният орган в базиликата кънти, докато хорът незабавно започва да пее химна:
„Свети, свети, свети Господи Боже всемогъщи, паят и земята преливат от Твоята слава. Осанна.
Благословен е Той, който идва в името на Господ. Осанна.“
След причастието, след края на месата и разотиването на множеството бавно отивам в ризницата. Тъжен съм и сърцето ме боли — буквално. Сърдечното ми заболяване отново е в напреднал стадий, задръства артериите ми и прави всяка моя стъпка и дума болезнена. Мисля си: „Не трябва да казвам на Лурдъсами“.
Кардиналът се появява, докато дяконите ми помагат да сваля одеждите си.
— Получихме робот-куриер, Ваше светейшество.
— От кой фронт? — питам.
— Не от флота, Свети отче — отвръща кардиналът и се намръщва към лист хартия, който стиска в тлъстите си пръсти.
— Откъде тогава? — Нетърпеливо протягам ръка. Съобщението е написано на дебел пергамент.
„Идвам на Пацем във Ватикана. Енея“
Вдигам поглед към моя външен министър.
— Можете ли да спрете флота, Саймън Аугустино? Челюстта му като че ли потръпва.
— Не, Ваше светейшество. Прехвърлиха се преди повече от двайсет и четири часа. Би трябвало почти да са приклю-чили с ускореното си възкресяване и да пристъпват към осъществяване на атаката. Не можем навреме да пратим робот, за да ги спрем.
Осъзнавам, че ръката ми трепери. Връщам съобщението на кардинал Лурдъсами.
— Повикайте Маръсин и другите командващи флота — казвам аз. — Наредете им да върнат всеки останал боен кораб обратно в системата Пацем. Незабавно.
— Но, Ваше светейшество — настоятелно възразява Лурдъсами, — в момента текат толкова много важни бойни мисии…
— Незабавно! — отсичам. Лурдъсами се покланя.
— Незабавно, Ваше светейшество.
Когато се извръщам, болката в гърдите ми и секването на дъха ми са като Божие предупреждение, че времето ми е кратко.
— Енея! Папата…
— Спокойно, обич моя. Тук съм.
— Бях с папата… Ленар Хойт… но той не е мъртъв, нали?
— Ти научаваш и езика на живите, Рол. Невероятно е, че първият ти контакт със спомените на друг жив човек е с него. Мисля…
— Няма време, Енея! Няма време. Неговият кардинал… Лурдъсами… му даде твоето съобщение. Папата се опита да върне флота, но Лурдъсами каза, че било прекалено късно… че се били прехвърлили преди двайсет и четири часа и всеки момент ще ни атакуват. Това може да е тук, Енея. Може да е флотът, който се събира в Ласайл 9352…
— Не! — Викът на Енея ме откъсва от какофонията от образи и гласове, спомени и възприятия. Те не изчезват съвсем, но се отдалечават като висока музика в съседна стая.
Енея е извикала инфотерм от лавицата в кабината и едновременно се свързва с нашия кораб и Навсън Хамним.
Опитвам се да се съсредоточа върху приятелката си и настоящия момент и навличам дрехите си, но като човек, събудил се от изключително жив сън. Шепотът на гласове и други спомени все още е с мен.
Отец-капитан Федерико де Соя коленичи за молитва в личната си капсула на дърволета „Игдразил“, само че вече не мисли за себе си като за „отец-капитан“, а просто като за „отец“. И не е уверен дори в това обръщение, докато се моли коленичил, както е правил часове наред тази нощ и още по-дълги часове през дните и нощите след свалянето на кръстоида от гърдите и тялото му от причастието на кръвта на Енея.
Отец де Соя се моли за прошка, за каквато — той е сигурен — не е достоен. Моли се за прошка за годините си като капитан от мирския флот, за многобройните си битки, за отнетите животи, за прекрасните човешки и Божии творения които е унищожил. Отец Федерико де Соя коленичи в тишината на ниската гравитация в каютата си и моли своя Господ и Спасител… Бога на милостта, в който е бил научен да вярва и в който сега се съмнява… да му прости, не заради самия него, а за да може с мисли и действия да служи на своя Бог през бъдните месеци и години или часове, ако животът му ще е толкова кратък…