На мостика се появи Ломо Дондруб. Носеше пластокостюм на прокудените и дълго автоматично оръжие клас четири в ръка.
— Енея, къде отиваме, по дяволите?
— Надалеч — отвърна любимата ми. — Трябва да се махнем, Ломо.
Летецът поклати глава.
— Не. Трябва да останем и да се бием. Не можем просто така да изоставим приятелите си на тези мирски лешояди.
— Ломо — рече Енея, — не можем да помогнем на Звездното дърво. Аз трябва да се махна оттук, за да се боря с Мира.
— Щом трябва, бягай — каза Ломо. Красивото му лице бе разкривено от ярост. Той пусна сребърния пластокостюм над главата си. — Аз, обаче, ще остана и ще се бия.
— Те ще те убият, приятелю — отвърна Енея. — Не можеш да се сражаваш с архангелски космически кораби.
— Само гледай — изръмжа Ломо. Сребърният костюм вече беше оставил открито единствено лицето му. Ръкувахме се. — Успех, Рол.
— И на теб — пожелах му аз. Докато се сбогувах с този храбър мъж, гърлото ми се свиваше и се изчервих от срам, че бягам.
Енея го докосна по сребърната ръка.
— Ломо, повече ще помогнеш на борбата, ако дойдеш с нас…
Той поклати глава и спусна течната си качулка. Когато заговори, аудиоустройството предаде гласа му с металическо звучене.
— Успех, Енея. Нека Бог и Буда ти помагат. Нека Бог и Буда помагат на всички ни. — Той пристъпи до ръба на платформата и погледна назад към Хет Мастийн. Храмерът кимна, докосна контролното изображение близо до короната на дървото и прошепна нещо в едно от фибровлакната.
Усетих, че гравитацията отслабва. Външното поле засия и се измести. Ломо беше издигнат, завъртян и катапултиран в космоса отвъд клоните, въздуха и светлините на дърволета. Видях сребърните му криле да се разперват, видях, че светлината ги изпълва и го проследих как се присъединява към десетки други прокудени ангели, яхнали слънчевите вихри и понесли слабите си оръжия към най-близкия архангел.
Сега на мостика се качиха и други — Рахил, Тео, Дорье Фамо, отец де Соя и неговият сержант, А. Бетик, Далай Лама, — но всички те останаха на почетно разстояние от заетия храмерски капитан.
— Откриха ни — съобщи Хет Мастийн. — Стрелят.
Сдържащото поле избухна в червено. Можех да чуя цвъртенето. Сякаш бяхме попаднали в сърцето на звезда. Запроблясваха дисплеи.
— Издържат — каза Истинският глас на Дървото Хет Мастийн. — Издържат.
Имаше предвид отбранителните полета, но мирските кораби не отстъпваха и поддържаха огъня с енергийни копия, докато ние се отдалечавахме от центъра на системата. Освен холосите, на мостнка нямаше никакво друго движение — не се виждаха звезди, — само пращящия, съскащ, кипящ овоид от унищожителна енергия, плъзгащ се на няколко десетки метра над и около нас.
— Какъв е курсът ни, моля? — попита Енея храмерът. Приятелката ми за миг докосна челото си, сякаш уморена или потънала в размисъл.
— Просто някъде навън, така че да можем да виждаме звездите.
— Никога няма да стигнем до точка на прехвърляне, докато сме под такъв обстрел — отвърна Хет Мастийн.
— Зная — каза Енея. — Просто… навън… за да мога да виждам звездите.
Истинският глас на Дървото вдигна поглед към ада над нас.
— Възможно е никога повече да не видим звездите.
— Трябва — просто отвърна Енея.