Внезапно се разнесоха високи викове. Погледнах към центъра на вълнението.
Над мостика имаше само няколко малки платформи — надвиснали отгоре структури като наблюдателници на мачти на пиратски кораб от холодрамите или като дървесна къща, каквато веднъж бях видял в хиперионските блата — и на една от тях стоеше фигурата. Клонингите от екипажа викаха и сочеха с ръце. Хет Мастийн вдигна очи към малката платформа на петнайсет метра над главите ни и се обърна към Енея.
— Господарят на болката пътува заедно с нас.
Можех да видя пъстрите отблясъци на ада извън сдържащото поле по челото и гърдите на Шрайка.
— Мислех си, че е загинал на. Тян Шан — казах аз. Енея изглеждаше по-изтощена, отколкото някога я бях виждал.
— Създанието се движи във времето по-лесно, отколкото ние в пространството, Рол. Може да е загинало на Тян Шан… може да е загинало след хиляда години в битка с полковник Касад… може да не е способно да умира… никога няма да разберем.
Сякаш повикан от споменаването на името му, полковник Федман Касад се изкачи по стълбите на мостика. Носеше архаичната си бойна униформа от епохата на Хегемонията и стискаше в ръка автоматичната пушка, която бях видял в оръжейната на кораба на Консула. Той гледаше към Шрайка като обладан от свръхестествена сила.
— Мога ли да се кача там горе? — попита храмерския капитан полковникът.
Все още погълнат от издаване на команди и наблюдение на дисплеите, Хет Мастийн посочи към въжените стълби, издигащи се към най-високата платформа.
— Никаква стрелба на този дърволет — извика след полковника той. Касад кимна и започна да се изкачва.
Останалите от нас насочихме вниманието си обратно към дисплеите. От по-малко от милион клика ни обстрелваха поне три архангелски кораба. Те се редуваха да ни обсипват с лазерните си копия, като междувременно насочваха огъня си и към други мишени. Но нашият странен отказ да бъдем унищожени като че ли само още повече разпалваше яростта им. Копията изминаваха разстоянията от четири до десет светлинни секунди и експлодираха, стигнали до сдържащото поле над нас. Един от корабите се готвеше да изчезне зад хоризонта на пламтящото Звездно дърво, но другите два продължаваха да се приближават към нас, без да престават да ни обстрелват.
— Срещу нас са изстреляни ракети — съобщи един от лейтенантите на храмерския капитан с глас, не по-развълнуван, отколкото ако аз трябваше да обявя, че е време за вечеря. — Две… четири… девет. Скорост под светлинната. Вероятно плазмени бойни глави.
— Ще издържим ли? — попита Тео. Рахил бе отишла да проследи изкачването на полковника към Шрайка.
Хет Мастийн беше прекалено зает, за да й отговори, затова Енея отвърна:
— Не знаем. Зависи от ерговете.
— Шейсет секунди до удара на ракетите — обяви същият храмерски лейтенант със същия безизразен глас.
Хет Мастийн се включи в комуникационния канал. Гласът му звучеше нормално, но разбирах, че е усилен и се носи из целия, дълъг един клик дърволет.
— Моля всички да скрият очите си и да не гледат към полето Ерговете ще поляризират проблясъка доколкото е възможно, но моля, не гледайте нагоре. Нека покоят на Муира е с нас. Погледнах към Енея.
— Хлапе, този дърволет има ли оръжия?
— Не — отвърна тя. Очите й изглеждаха също толкова уморени, колкото звучеше гласът й.
— Значи няма да се бием… а само ще бягаме?
— Да, Рол.
Изскърцах със зъби.
— Тогава съм съгласен с Ломо — казах аз. — Бягахме прекалено много. Време е да помогнем на нашите приятели тук. Време е…
Избухнаха поне три от ракетите. По-късно си спомнях толкова силна светлина, че можех да видя черепа и гръбначния стълб на Енея през кожата и плътта й, но това едва ли е възможно. Изпитах усещане за пропадане… за разпадане на всичко… и после полето от една шеста g се възстанови. Недоловим за човешкия слух тътен прати вълна от болка по зъбите и костите ми.
Премигнах, за да проясня зрението си. Лицето на Енея все още бе пред мен — страните й пламтяха и по тях се стичаше пот, косата й беше припряно завързана назад, очите й бяха уморени, но безкрайно живи, ръцете й бяха голи и почернели от слънце — и в миг на сантименталност си помислих, че бих приел да умра така, с отпечатано в душата и паметта ми лице на Енея.
Още две плазмени бойни глави накараха дърволета да се разтърси. После още четири.
— Издържат — съобщи лейтенантът. — Всички полета издържат.
— Ломо и Рол са прави, Енея — каза Дорье Фамо и с Царствена грация пристъпи напред с простата си памучна роба. — Бягала си от Мира години наред. Време е да се биеш с тях… време е всички ние да се бием с тях.