Гледах към старицата с нещо, напомнящо на безцеремонна напрегнатост. Бях осъзнал, че около нея има ореол… не, това не е точната дума, прекалено мистична е… но от нея се излъчваше усещане за ярък цвят, тъмночервено, богато като душевността на Мълниеносната свиня. Осъзнах също, че съм забелязал същото у всички на платформата тази вечер — яркосинята смелост на Ломо, златистата увереност на командите на Хет Мастийн, искрящо лилавото удивление на полковник Касад, видял Шрайка — и се зачудих дали не е резултат от научаването на езика на живите. А може би се дължеше на светлината от плазмените експлозии. Каквото и да беше, знаех, че багрите не са действителни — не халюцинирах и зрението ми бе ясно, — но също си помислих, че умът ми осъществява тези асоциации, тези изчистени и опростени погледи в истинската душа на човека на известно равнище под и над виждането.
Знаех и че багрите, заобикалящи Енея, покриват и надхвърлят целия спектър — толкова пронизващо сияние че изпълваше дърволета, както плазмените експлозии изпълваха света извън него.
— Не, госпожо — тихо и почтително каза на Дорье Фамо отец де Соя. — Ломо и Рол не са прави. Въпреки гнева и желанието ни да отвърнем на удара, Енея е права. Ако оцелее, Ломо може да разбере онова, което ще разберем всички ние, ако оцелеем. А именно, че след причастието на Енея, ние споделяме болката на онези, които атакуваме. Наистина я споделяме. Буквално я споделяме. Физически я споделяме. Споделяме я като част от научаването на езика на живите.
Дорье Фамо погледна надолу към по-ниския от нея свещеник.
— Зная го, християнино. Но това не означава, че не можем да отвърнем, когато други нападат нас. — Тя махна с ръка нагоре, за да посочи към бавно проясняващото се сдържащо поле и към блясъците на ядрени опашки и пламтящи въгленчета отвъд него. — Тези мирски… чудовища… унищожават едно от най-великите постижения на човешката раса. Трябва да ги спрем!
— Не сега — отвърна отец де Соя. — Не като се бием с тях тук. Доверете се на Енея.
В кръга пристъпи гигантът на име сержант Грегориъс.
— Всяка нишка от моето същество, всеки миг от моето обучение, всеки белег от годините ми на битки… всичко ме тласка да се бия сега — изръмжа той. — Но аз вярвам на своя капитан. Сега му вярвам като на свой свещеник, и щом той казва, че трябва да се доверим на младата жена… ние трябва да й се доверим.
Хет Мастийн вдигна ръка. Групата потъна в мълчание.
— Този спор е само губене на време. Както ви каза Онази, която учи, „Игдразил“ няма оръжия и ерговете са единствената ни защита. Но те не могат да фазоизместят ядрения двигател, докато поддържат сдържащите полета. На практика ние само се носим по стария си курс на не повече от няколко светлинни минути от първоначалното си положение. А пет от архангелите промениха курса си, за да ни пресрещнат. — Храмерът се обърна към нас. — Моля всички останали, освен почитаемата Онази, която учи и нейният доблестен приятел Рол, да напуснат платформата на мостика и да чакат долу.
Другите ни оставиха, без да кажат нито дума. Забелязах посоката на погледа на Рахил, преди да се извърне. Вдигнах очи. Полковник Касад стоеше до Шрайка на най-високата платформа. Снажният мъж изглеждаше дребен в сравнение с триметровата скулптура от хром, остриета и шипове. Не помръдваше нито полковникът, нито машината за убиване. Двамата се гледаха от по-малко от метър един от друг.
Насочих вниманието си обратно към дисплея. Въгленчетата на мирските кораби бързо се приближаваха. Сдържащото поле над нас се проясни.
— Хвани ме за ръка, Рол — каза Енея.
Подчиних се и си спомних за всички други случаи през последните десет стандартни години, в които я бях докосвал.
— Звездите — промълви тя. — Погледни към звездите. И се вслушай в тях.
Дърволетът „Игдразил“ се носеше в ниска орбита около оранжево-червен свят с бели полярни шапки, древни вулкани, по-големи от хиперионското Плато на зъбера, и речна долина, дълга повече от пет хиляди километра и напомняща на белег от апендектомия по корема на планетата.
— Това е Марс — каза Енея. — Полковник Касад ще ни напусне тук.
След квантоизместващия скок полковникът беше слязъл от най-високата платформа. Не бе изречена нито дума за онова, което направихме: в един миг дърволетът се намираше в системата на Биосферата и дрейфаше с ниска скорост и с угаснали двигатели под атаката на рояк от архангели, а в следващия бяхме в ниска и постоянна орбита около този мъртъв свят в системата на Старата Земя. — Как успя? — бях попитал Енея, секунда след като го направи. Изобщо не се съмнявах, че тя ни е… фазоизместила… там.
— Научих се да чувам музиката на сферите — отвърна приятелката ми. — И после да правя стъпката.