— Да — отвърна Енея. — И с хора, които си смятал за мъртви… като капрал Кий.
— Тогава ще ида. Ще направя както искаш. Може вече да не съм от Corpus Helvetica, но дисциплината, на която ме научиха там, е дълбоко вкоренена.
— Ние не искаме от теб дисциплина — каза отец де Соя. — Става дума за нещо по-трудно и по-дълбоко. Сержант Грегориъс се замисли.
— Да — накрая отвърна той и за миг се обърна с гръб към всички. — Да вървим, момиче — после каза сержантът и подаде ръка на Енея.
Оставихме го на изоставена платформа някъде край Южното крайбрежие, но Енея му каза, че подводниците ще пристигнат един ден по-късно.
Над Мадредедиос отец де Соя пристъпи напред, но Енея вдигна ръка и го спря.
— Това е моят свят — каза свещеникът. — Роден съм тук. Енорията ми беше тук. Представям си, че ще умра тук.
— Възможно е — отвърна Енея, — но вие сте ми нужен за по-сложно място и по-опасна работа, Федерико.
— Къде? — попита свещеникът с тъжния поглед.
— Пацем — заяви тя. — Последната ни цел. Приближих се.
— Почакай малко, хлапе — намесих се аз. — Аз ще дойда с теб на Пацем, ако все още настояваш да идем там. Ти ми каза да остана с теб. — Гласът ми звучеше войнствено и отчаяно дори за самия мен.
— Да — потвърди Енея и ме докосна по китката със студените си пръсти. — Но бих искала отец де Соя да дойде заедно с нас, когато настъпи моментът.
Йезуитът изглеждаше смутен и малко разочарован, но сведе глава. Очевидно дисциплината в Ордена на Иисус беше вкоренена по-дълбоко, отколкото в Corpus Helvetica.
Накрая тяншанският майстор Войтек Майер и неговата годеница зидарката Вики Гросели проявиха желание да останат на Мадредедиос.
На Фрийхолм се сбогувахме с Януш Куртика. На Кастроп-Роксел, неотдавна тераформиран и колонизиран от Мира, това бе войникът Джигме Паринг, който се съгласи да открие бунтовниците. Над Пестеливост, докато мирските бойни кораби превръщаха сдържащото ни поле във вихър от шум и светлина, напред пристъпи жена на име Хелън Дийн 0’Брайън и пое ръката на Енея. На Надежда двамата с приятелката ми се сбогувахме с бившия кмет на Йо-кунг Чарлз Чи-кяп Кемпо. На Трева, потънали до раменете в жълтата прерия, покриваща света, се простихме с Ишър Перпет, един от смелите въстаници, когото отец де Соя беше спасил от мирска затворническа галера. На Кум-Рияд, на който джамиите бързо бяха сривани с булдозери или превръщани в катедрали от новите мирски заселници, ние се телепортирахме посред нощ и шепнешком се сбогувахме с бежанец от този свят на име Меруин Мухамед Али и с нашия някогашен преводач на Тян Шан, умния Пери Самдуп.
Над Ренесанс Минор, докато към нас с очевидни унищожителни намерения се носеше ято от бойни кораби, напред пристъпи мълчаливият бивш затворник Хоуган Либлър.
— Бях шпионин — каза бледият мъж. Говореше на Енея, но гледаше право към отец де Соя. — Продавах верността си за пари, за да мога отново да дойда на този свят и да си върна загубените семейни земи и богатство. Продадох своя капитан и душата си.
— Сине мой — каза отец де Соя, — тези грехове отдавна са ти опростени, ако изобщо са били грехове… и от твоя капитан, и, което е по-важно, от Господ. Всичко е наред.
Либлър бавно кимна.
— Гласовете, които чувам, откакто отпих от виното с г. Енея… — Гласът му секна. — Познавам много хора на този свят — вече с по-укрепнал глас продължи той. — Иска ми се да се върна вкъщи и да започна този нов живот.
— Добре — каза Енея и му подаде ръката си.
На Витъс-Грей-Балианъс Б тримата с Енея и Дорье Фамо се телепортирахме сред пустошта далеч от реката с нейните ферми и пъстри къщи, където милият народ на Спиралния спектър на Амойет ме бе излекувал и ми беше помогнал да избягам от Мира. Тук имаше само купчини камъни и сухи дерета, лабиринти от тунелни входове в скалата и прашни бури, навявани откъм кървавия залез на скрития в черни облаци хоризонт. Напомняше ми за Марс, само че тук въздухът бе по-топъл, по-плътен и с по-силен мирис на смърт и кордит.
Забулените фигури ни заобиколиха почти незабавно, насочили иглени пушки и адски бичове. Отново се опитах да застана между Енея и опасността, но те ни обкръжиха под навяващия червен вятър и вдигнаха оръжията си.
— Почакайте! — извика познат глас и един от забулените воини се спусна по червената дюна, за да застане пред нас.
— Почакайте! — отново извика женският глас на онези, които бяха готови да стрелят, и жената свали качулката си.
— Дем Лоа! — възкликнах аз и пристъпих напред, за да прегърна ниската жена в обемисти бойни дрехи. Видях, че по бузите й се стичат сълзи и оставят кални бразди.