— Ти доведе твоята Избрана — каза жената, която ме бе спасила. — Точно, както обеща.
Представих й Енея и Дорье Фамо. Чувствах се едновременно глупаво и радостно. Дем Лоа и Енея се погледнаха за миг и после се прегърнаха.
Озърнах се наоколо към другите фигури, все още останали назад в червения сумрак.
— Къде е Дем Риа? — попитах аз. — Алем Микаил Дем Алем? И децата ви — Бин и Сее Амбре?
— Мъртви са — отвърна Дем Лоа. — Всички са мъртви, освен Сес Амбре, която изчезна след последното нападение от Бомбасино.
Останах зашеметен, онемял.
— Бин Риа Дем Лоа Алем умря от болестта си — продължи Дем Лоа, — но останалите загинаха във войната с Мира.
— Войната с Мира — повторих аз. — Моля се на Господ да не съм я започнал аз… Дем Лоа вдигна ръка.
— Не, Рол Ендимион. Не си я започнал ти. Онези от Спиралния спектър на Амойет, които ценяхме собствения си начин на живот, отхвърлихме кръста… това е причината за войната. Когато дойде при нас, бунтът вече беше започнал. След като си отиде, мислехме, че сме спечелили. Страхливите войски в мирската база Бомбасино помолиха за мир, пренебрегнаха заповедите на командирите си в космоса и сключиха договор с нас. Но пристигнаха още мирски кораби. Бомбардираха собствената си база… после дойдоха в нашите села. Оттогава водим война. Когато се приземиха и се опитаха да окупират земите ни, ние убихме много от тях. Те пратиха още повече.
— Дем Лоа — казах аз, — толкова, толкова съжалявам. Тя опря ръка на гърдите ми и кимна. Видях усмивката, която си спомнях от часовете, прекарани заедно. Тя отново погледна към Енея.
— Ти си онази, за която той говореше в делириума и болката си. Ти си онази, която обича. Ти обичаш ли го, дете?
— Обичам го — отвърна Енея.
— Добре — кимна Дем Лоа. — Би било тъжно, ако човек, който си мисли, че умира, изразява такава любов към някого, а той не му отвръща със същите чувства. — Тя погледна към Мълниеносната свиня, безмълвна и царствена. — Ти жрица ли си?
— Не съм жрица — отвърна Дорье Фамо, — а игуменка на манастира Самден Гомпа. Дем Лоа й показа зъбите си.
— И управляваш монаси? Мъже?
— Аз… ги напътствам — поправи я Мълниеносната свиня. Вятърът развяваше стоманеносивата й коса.
— Все същото — засмя се Дем Лоа. — Добре дошла тогава, Дорье Фамо. — После се обърна към Енея. — Ти ще останеш ли с нас, дете? Или само ни докосваш и продължаваш нататък, както предсказват нашите пророчества?
— Трябва да продължа — каза Енея. — Но бих искала да оставя тук Дорье Фамо като ваш съюзник и… връзка между нас.
Дем Лоа кимна.
— Сега тук е опасно — обърна се към Мълниеносната свиня тя.
Дорье Фамо се усмихна. Силата на двете изпълваше въздуха наоколо като почти осезаема енергия.
— Добре — рече Дем Лоа и ме прегърна. — Бъди нежен с любимата си, Рол Ендимион. Бъди нежен с нея в часовете, дарени ви от циклите на живот и хаос.
— Ще бъда — обещах аз.
Дем Лоа погледна към Енея.
— Благодаря ти, че дойде, дете. Такава беше нашата воля. Такава беше надеждата ни. — Двете жени отново се прегърнаха. Внезапно изпитах срам, сякаш бях довел Енея у дома си, за да я запозная с майка ми или с Баба.
Дорье Фамо докосна и двама ни за благословия.
— Кале пе а — рече на Енея тя.
Отдалечихме се в здрача на прашната буря и се телепортирахме с блясък на бяла светлина. На спокойния мостик на „Игдразил“ попитах приятелката си:
— Какво ти каза?
— Кале пе а — повтори тя. — Това е древно тибетско сбогукане, когато керванът се готви за изкачване по високите върхове. Означава „върви бавно, ако искаш да се завърнеш“.
И така продължи на още сто свята, всеки от които посещавахме съвсем за кратко, но всяко сбогуване бе трогателно по различен начин. Трудно ми е да кажа колко дни и нощи прекарахме в това последно пътуване с Енея, защото беше изпълнено само с телепортиране, с проблясък на светлина, когато дърволетът изчезваше на едно място и се появяваше на друго, а когато всички бяха прекалено уморени, за да продължат, „Игдразил“ оставаше да се носи из пустия космос няколко часа, докато ерговете почиваха и останалите от нас се опитвахме да спим.
Спомням си поне три от тези периоди на сън, така че навярно сме пътували само три дни и нощи. А може би сме пътували седмица или повече и сме спали само три пъти. Но си спомням, че двамата с Енея почти не спяхме и нежно се любехме, сякаш всеки път, когато се прегръщахме, можеше да е последен.
През едно от тези кратки уединения аз й прошепнах:
— Защо правиш това, хлапе? Просто всички не можем да станем като прокудените и да улавяме слънчевата светлина в крилете си. Искам да кажа… беше прекрасно… но аз обичам планетите. Обичам пръстта под краката си. Харесва ми просто да съм… човек. Да съм мъж.