Енея се подсмихна и докосна лицето ми. Спомням си, че светлината бе слаба, но че можех да видя капчиците пот между гърдите й.
— И на мен ми харесва да си мъж, Рол, обич моя.
— Искам да кажа… — тромаво започнах аз.
— Зная какво искаш да кажеш — промълви Енея. — И аз обичам планетите. И на мен ми харесва да съм човек… просто да съм жена. Не правя всичко това заради някаква утопична еволюция на човечеството, заради превръщането ни в прокудени ангели или в сенешайски емпати.
— Тогава защо? — прошепнах в косата й аз.
— Просто заради възможността за избор — тихо отвърна тя. — Заради възможността да продължим да сме хора, каквото и да означава това за онзи, който избира.
— Да изберем отново ли? — попитах.
— Да — кимна Енея. — Даже това да означава да изберем нещо, което вече е било избрано. Даже това да означава да изберем Мира, кръстоида и съюза с Техноцентъра.
Не я разбрах, но в този момент повече се интересувах от това да я прегръщам.
След секунди мълчание Енея каза:
— Рол… аз също обичам пръстта под краката си, шумоленето на вятъра в тревата. Би ли направил нещо за мен?
— Всичко — отвърнах аз.
— Ако умра преди теб — прошепна тя, — искам да върнеш праха ми на Старата Земя и да го разпръснеш там, кълето двамата сме били най-щастливи заедно. Ако ме бе пронизала в сърцето, нямаше да ме заболи толкова силно.
— Ти ми каза, че мога да остана с теб — накрая дрезгаво, ядосано и смутено промълвих аз. — Че мога да дойда с теб навсякъде.
— И наистина е така, обич моя — прошепна Енея. — Но ако аз умра преди теб, ще направиш ли това за мен? Почакай няколко години и после разпръсни праха ми там, където сме били най-щастливи на Старата Земя.
Искаше ми се да я стисна в ръцете си, докато не извика. Докато не се откаже от молбата си. Вместо това попитах:
— Как, по дяволите, ще се върна на Старата Земя? Тя е в По-малкия Магеланов облак, нали? На около сто и шейсет хиляди светлинни години оттук, нали?
— Да — потвърди Енея.
— Е, нима отново ще отвориш телепортаторните врати, за да мога да се върна там?
— Не — каза тя. — Тези врати завинаги са затворени.
— Тогава как, по дяволите, очакваш да… — Затворих очи. — Не искай това от мен, Енея.
— Вече го поисках, обич моя.
— Вместо това поискай да умра с теб.
— Не — поклати глава тя. — Искам да живееш заради мен. Да направиш това за мен.
— Дявол да го вземе — измърморих.
— Това „да“ ли означава, Рол?
— Това означава „дявол да го вземе“ — казах аз. — Мразя мъчениците. Мразя предопределението. Мразя любовните истории с тъжен край.
— И аз — прошепна Енея. — Ще направиш ли това за мен?
Изсумтях.
— Къде сме били най-щастливи на Старата Земя? — накрая попитах аз. — Сигурно имаш предвид Талиезин-запад, защото не сме ходили заедно на много други места.
— Ще разбереш — прошепна тя. — Хайде да спим.
— Не искам да спя — грубо отвърнах аз.
Тя ме прегърна. Беше истинска наслада да спим заедно при нулевата гравитация на Звездното дърво. Още по-възхитително бе да спим заедно на малкото си легло в личната си каюта при слабата гравитация на „Игдразил“. Не можех да си помисля, че някога ще съм в състояние да спя без нея.
— Да разпръсна праха ти, а? — накрая прошепнах аз.
— Да — измърмори тя, по-скоро насън, отколкото будна.
— Хлапе, скъпа моя, обич моя — казах аз, — ти си луда малка кучка.
— Да — измърмори моята Енея. — Но съм твоята луда малка кучка. Скоро заспахме.
През последния ни ден Енея ни телепортира в звездна система с червено джудже клас МЗ и прекрасен земеподобен свят, въртящ се в близка орбита около него.
— Не — каза Рахил, когато малката ни група застана на мостика на Хет Мастийн. Онези триста ученика на Енея, тръгнали от Звездното дърво, ни бяха оставяли един по един на мирските светове като бутилки, хвърляни в огромен океан, но без послания. Сега бяхме останали отец де Соя, Рахил, Енея, капитанът Хет Мастийн, А. Бетик, неколцина клонинги.от екипажа, ерговете долу и аз. И Шрайка, безмълвен и неподвижен на високата си платформа.
— Не — повтори Рахил. — Промених решението си. Искам да дойда с теб.
Енея стоеше със скръстени ръце. През цялата тази дълга сутрин на телепортиране и сбогуване с учениците си тя беше особено мълчалива.
— Както искаш — тихо отвърна приятелката ми. — Знаеш, че няма да ти заповядам каквото и да е, Рахил.
— Върви по дяволите — промълви Рахил.
— Да — каза Енея. Рахил сви юмруци.
— Това някога ще има ли край, дявол да го вземе?