— Какво искаш да кажеш? — попита Енея.
— Знаеш какво искам да кажа. Баща ми… майка ми… твоята майка… техният живот е бил изпълнен с всичко това. Моят живот… сега изживяван за втори път… винаги в борба с този невидим враг. Постоянно бягство, постоянно очакване. Назад-напред във времето като някакъв прокълнат, излязъл от контрол пумпал… о, по дяволите.
Енея чакаше.
— Имам една молба — въздъхна Рахил и погледна към мен. — Не се обиждай, Рол. Постепенно започнах да те харесвам. Но може ли Енея сама да ме отведе на Света на Бърнард?
Погледнах към Енея.
— Нямам нищо против — отвърнах. Рахил изпъшка.
— Отново на този затънтен свят… ниви, залези, малки градчета с големи бели къщи и широки веранди. Отегчаваше ме още, когато бях осемгодишна.
— Ти си го обичала, когато си била осемгодишна — възрази Енея.
— Да — съгласи се Рахил. — Обичах го. — Тя се ръкува със свещеника, после с Хет Мастийн и накрая с мен.
Внезапно си спомних най-неясните стихове от „Песните“ на стария поет, спомних си как им се смеех на светлината на лагерния огън, когато Баба ме караше да ги рецитирам, зачуден дали хората изобщо си говорят такива неща, и без да се замислям, казах на Рахил:
— Алигаторе, доскоро.
Младата жена странно ме изгледа. Зелените й очи отразяваха светлината на света, който висеше над нас.
— Крокодиле, жив и здрав.
Тя стисна ръката на Енея и двете изчезнаха. Нямаше проблясък, когато човек не се телепортираше с приятелката ми. Само внезапно… изчезване.
Енея се върна пет минути по-късно. Хет Мастийн се отдръпна от контролния кръг и пъхна ръце в ръкавите на робата си.
— Онази, която учи?
— В системата на Пацем, моля, Истински глас на Дървото Хет Мастийн. Храмерът не помръдна.
— Вие знаете, скъпа приятелко и учителко, че Мирът вече със сигурност е свикал половината от бойните си кораби в системата на Ватикана.
Енея вдигна поглед към тихо шумолящите листа на красивото дърво, с което пътувахме. На километър зад нас сиянието на ядрената опашка бавно ни отдалечаваше от гравитационния кладенец на Света на Бърнард. Тук не ни атакуваха мирски кораби.
— Ерговете ще могат ли да задържат полетата, докато се приближим до Пацем? — попита тя.
Капитанът измъкна малките си длани от ръкавите на робата си и разпери ръце.
— Съмнително е. Изтощени са. Тези атаки ги пренатовариха…
— Зная — кимна Енея. — И много съжалявам. Трябва да останете в системата само една-две минути. Навярно ако сега ускорите и се приготвите за маневриране с пълна скорост, когато се появим в системата на Пацем, дърволетът ще може да се телепортира обратно преди полетата да поддадат.
— Ще опитаме — отвърна Хет Мастийн. — Но бъдете готови за незабавно телепортиране. Животът на дърволета може да продължи само секунди след пристигането ни там.
— Първо трябва да отпратим кораба на Консула — каза Енея. — По-добре да го направим сега. Само няколко минути, Хет Мастийн.
Храмерът кимна и се върна при дисплеите си.
— О, не — заявих аз, когато тя се обърна към мен. — Няма да замина за Хиперион с кораба. Енея изглеждаше изненадана.
— Мислиш си, че те отпращам, след като ти казах, че можеш да дойдеш с мен ли? Скръстих ръце.
— Посетихме повечето планети в Мира и Периферията… освен Хиперион. Каквото и да замисляш, не мога да повярвам, че няма да включиш в него родния ни свят.
— Прав си — отвърна тя. — Но няма да се телепортираме там.
Не разбирах нищо.
— А. Бетик — каза Енея, — корабът би трябвало да е почти готов за заминаване. Взе ли писмото, което написах на чичо Мартин?
— Да, г. Енея — потвърди андроидът. Синьокожият човек не изглеждаше щастлив, но не изглеждаше и тъжен.
— Моля те, предай му, че го обичам — поръча Енея.
— Почакай, почакай — намесих се аз. — А. Бетик ли е… твоят пратеник… на Хиперион?
Енея потърка бузата си. Усещах, че е по-изтощена, отколкото можех да си представя, но пази силите си за нещо важно, което все още предстоеше.
— Моят пратеник ли? — попита тя. — Искаш да кажеш като Рахил, Тео, Дорье Фамо, Джордж и Джигме?
— Да — казах аз. — И останалите триста.
— Не — отвърна Енея. — А. Бетик няма да е мой пратеник на Хиперион. Не и в този смисъл. И с хокинговия си двигател корабът на Консула ще има огромен време-дълг. Той… и А. Бетик… ще пристигнат там едва след месеци наше време.
— Тогава кой е пратеникът… свръзката на Хиперион? — попитах аз, сигурен, че този свят не може да бъде пропуснат.
— Не се ли сещаш? — усмихна се приятелката ми. — Скъпият чичо Мартин. Поетът и критикът отново става участник в тази безкрайна игра на шах с Техноцентъра.