— Но всички други приеха причастието и… — Замълчах.
— Да — потвърди Енея. — Още когато бях дете. Чичо Мартин разбираше. Той пи от виното. Не му беше трудно да се приспособи… той векове наред бе чувал езика на мъртвите и на живите по собствения си поетичен начин. Това е основната причина да напише „Песните“. И затова смяташе Шрайка за своя муза.
— Защо тогава А. Бетик се връща с кораба там? — попитах аз. — Само за да предаде писмото ти ли?
— Нещо повече — каза Енея. — Ако всичко тръгне добре, ще видим. — Тя прегърна андроида и той несръчно я потупа по гърба с единствената си ръка.
Миг по-късно, преизпълнен с повече вълнение, отколкото си бях представял, че е възможно, стиснах синята му ръка.
— Ще ми липсваш — глупаво измърморих аз. Той продължително ме изгледа, кимна и се обърна към очакващия го кораб.
— А. Бетик! — извиках аз тъкмо, когато се готвеше да влезе в кораба.
Андроидът се обърна и изчака, докато изтичах до малката си купчина лични вещи на по-долната платформа и после се върнах, като прескачах стъпалата.
— Ще вземеш ли и това? — Подадох му кожения калъф.
— Хокинговото килимче — каза А. Бетик. — Да, разбира се, г. Ендимион. С удоволствие ще го запазя, докато се видим отново.
— А ако не се видим отново… — започнах аз и замълчах. Канех се да кажа „Моля те, дай го на Мартин Силенъс“, но от виденията си знаех, че старият поет е почти мъртъв. — Ако не се видим отново, А. Бетик — продължих аз, — моля те, запази килимчето като спомен за нашето пътуване. И за нашето приятелство.
А. Бетик мълчаливо ме погледна, отново кимна и влезе в кораба на Консула. Почти очаквах и корабът да се сбогува, но той просто се посъветва с ерговете, безшумно се издигна на тласкачите си, излезе от сдържащото поле и се понесе на безопасно разстояние от нас. Ядрената му опашка заблестя толкова ярко, че очите ми се навлажниха, докато наблюдавах как се отдалечава от Света на Бърнард и „Игдразил“. Тогава с цялото си сърце и воля си пожелах Двамата с Енея да се върнем на Хиперион при А. Бетик, отови да спим дни наред на голямото легло в носа на кораба, после да слушаме музика на „Стенуея“ и да плуваме при нулева гравитация над балкона…
— Трябва да тръгваме — обърна се към Хет Мастийн Енея. — Можете ли да подготвите ерговете за онова, с което ще се сблъскаме?
— Както желаете, почитаема Онази, която учи — отвърна Истинският глас на Дървото.
— Хет Мастийн… — повика го тя.
Храмерът се обърна и зачака нова заповед.
— Благодаря ви, Хет Мастийн — рече Енея. — От името на всички, които пътуваха с вас и на онези, които ще разказват за вашето пътуване през поколенията, благодаря ви, Хет Мастийн.
Храмерът се поклони и се върна в контролния кръг.
— Пълен напред при нула цяло деветдесет и две. Готови за маневриране. Готови за системата Пацем — нареди той на любимите си ергове, увити около невидимата ексцентричност на седемстотин и петдесет метра под нас. — Готови за системата Пацем.
Отец де Соя мълчаливо стоеше наблизо, но сега стисна дясната ръка на Енея в лявата си длан. С другата отправи безмълвен благослов към храмера и клонингите от екипажа.
— In nomine Patris et Filii et Spiritu Sancti.
— Амин — казах аз и хванах лявата ръка на Енея. — Амин — каза Енея.
30.
Нападнаха ни по-малко от две секунди след като се телепортирахме в системата. Фотонните кораби и архангелите обединиха огъня си срещу нас като дъговите акули, които някога ми се бяха нахвърлили в моретата на Mare Infinitum.
— Тръгвайте! — извика Истинският глас на Дървото Хет Мастийн сред бурята от пращене. на полето около нас. — Ерговете умират? Сдържащото поле ще поддаде след секунди. Тръгвайте! Нека Муира насочва мислите ви. Тръгвайте!
Енея имаше само две секунди, за да погледне към жълтото слънце в центъра на системата и по-малката звезда на Пацем, но това беше достатъчно. Тримата стискахме ръцете си, докато се телепортирахме сред светлина и шум, сякаш се издигахме сред котел от лазерен огън, стопяващ полетата на кораба, сред изпарения на пламтящи адски езера.
Блясъкът избледня и после се превърна в слънчева светлина Над Ватикана бе облачно, студено, почти зимно време, и по каменните улици валеше лек, леден дъжд. Енея носеше мека жълтокафява риза, кафява кожена жилетка и по-официални от обикновено черни панталони. Косата й беше вдигната назад и прихваната с две шноли от коруба на костенурка. Кожата й изглеждаше свежа, чиста и млада а очите й — толкова уморени в последните дни — бяха ясни и спокойни. Все още стискаше ръката ми, докато тримата се обърнахме да погледнем към улиците и хората наоколо.