— Преди няколко години, когато бях под домашен арест, моят възкресителен капелан отец Баджо ми разказа за тези туристически обиколки — прошепна отец де Соя. Тази врата не бе заключена и със скърцане се отвори на древните си, ръждясали панти. — Предполагам, е смятал, че обичам страшни истории — продължи той и ни поведе по тесен, лъкатушещ каменен коридор, не много по-широк от раменете ми. Енея последва свещеника. Аз не изостанах.
Стълбището продължаваше надолу, после отново надолу и после пак. Пресметнах, че сме поне на двайсет метра под улицата, когато стъпалата свършиха и ние минахме през поредица от тесни проходи, за да попаднем в по-широк, кънтящ коридор. Йезуитът вече беше изхабил пет-шест клечки, пускайки всяка едва, когато започнеше да пари пръстите му. Не го попитах колко клечки са останали в малката кутия.
Когато по време на Хеджира Църквата решила да премести „Св. Петър“ и Ватикана — вече високо каза де Соя и гласът му изпълни черното пространство, — докарали на Пацем всичко това. Тъй като масата не била проблем, взели със себе си половината Рим, включително огромния замък Сант Анджело и всичко под стария град на дълбочина до шейсет метра. Това е било метрото на двайсети век.
Отец де Соя пое по изоставена железопътна платформа. На места плочките на тавана бяха опадали и навсякъде, освен по тесния перон, имаше многовековен прах, паднали камъни, счупена пластмаса, потънали в мръсотия нечетивни надписи и строшени пейки. Спуснахме се по няколко ръждясали стоманени стълбища — ескалатори, спрели повече от хилядолетие по-рано, разбрах аз, — минахме през тесен коридор, който излизаше на кънтяща рампа и стигнахме до друга платформа. В края й можех да видя фибропластмасова стълба, водеща надолу към нови пластове прах, боклуци и ръжда.
Тъкмо се бяхме спуснали по стълбата и излязохме в тунела, когато угасна следващата клечка кибрит. Но не и преди двамата с Енея да видим гледката, която се разкриваше пред нас.
Кости. Човешки кости. Кости и черепи, внимателно подредени и достигащи почти два метра височина от двете страни на тесен проход помежду им. Огромни купчини кости, стърчащи стави, грижливо поставени на еднометрови интервали черепи или образуващи геометрични мотиви в стените от човешки кости.
Отец де Соя драсна следващата клечка и закрачи между скелетните останки. Раздвижването на въздуха от движението му накара малкото пламъче да премигне.
— След войната на седемте държави в началото на двайсет и първи век — с нормален глас каза той, — гробищата в Рим били задръстени. Навсякъде около предградията и в големите паркове копаели масови гробове. Глобалното затопляне и постоянните наводнения превърнали това в сериозен здравен проблем. И при всички биологични и химични бойни глави, нали знаете. Метрото и без това било затворено, затова властите наредили останките да бъдат препогребани там.
Този път се случи клечката да изгори в участък, в който костите бяха наредени на пет пласта, всеки отбелязан с ред черепи. Белите им над очни дъги отразяваха светлината, но безоките орбити бяха безразлични към нас. Грижливо оформените стени от кости бяха дебели поне шест метра от двете страни и се издигаха към сводестия таван на десет метра над нас. На отделни места имаше малки свличания и трябваше внимателно да си пробиваме път през тях. В мрака между отделните клечки оставахме на място, но мълчахме. Не се чуваше друг звук… нито пробягване на плъхове, нито капки вода. Тишината нарушаваха само приглушените ни думи и дишането ни.
— Странно — каза отец де Соя, след като изминахме още двеста метра, — те не взели идеята от древните римски катакомби, които са навсякъде около нас тук, а от така наречените парижки катакомби… стари каменни кариери, изкопани дълбоко под града. Парижаните трябвало да прехвърлят в тях костите от задръстените си гробища в края на осемнайсети до средата на деветнайсети век. Те открили, че спокойно могат да съберат шест милиона мъртъвци само в няколко километра коридори. Ахх… ето че пристигнахме…
В праха на пода на още по-тесен коридор от кости от лявата ни страна се виждаха стъпки, водещи към друга стоманена врата, също незаключена. Трябваше и тримата да я напънем, за да я отворим. Свещеникът ни поведе надолу по ръждиво спирално стълбище. Според изчисленията ми трябваше да сме на дълбочина поне трийсет и пет метра под равнището на улицата. Кибритената клечка угасна точно в момента, в който влизахме в друг тунел — много по-стар от метрото. Таванът и стените му бяха неравни и порутени. Бях зърнал странични отклонения, кости, безредно пръснати навсякъде, съборени черепи, парчета гнили дрехи.