Фреските представяха християнски изображения — гълъби, носещи маслинови клонки, жени, вадещи вода, вездесъщата риба, — но се намираха до по-стари ниши, урни и гробове с предхристиянски сцени на Изида и Аполон, Бакхус, посрещащ мъртвите в отвъдния свят с огромни, преливащи кани вино, сцени на лудуващи волове и овни, танцуващи сатири — незабавно забелязах приликата с Мартин Силенъс и се обърнах точно навреме, за да уловя разбиращия поглед на Енея — и същества, които отец де Соя нарече менади, някакви пасторални изображения, ята яребици, паун с пера от парченца лазурит, които все още отразяваха светлината с яркосин блясък.
Вглеждането през древната, покрита с мръсотия пластмаса и пластостъкло ме караше да мисля, че минаваме през някакъв земен аквариум на смъртта. Накрая стигнахме до червена стена, разположена под прав ъгъл спрямо по-ниска, избледняла синя преграда със следи от надписи на латински. Тук пластмасата бе по-нова и малкият контейнер с кости вътре все още ясно се виждаше. Черепът беше поставен върху грижливо подредената купчина кости и като че ли любопитно ни наблюдаваше.
Отец де Соя падна на колене в праха, прекръсти се и сведе глава в молитва. Двамата с Енея останахме назад и го гледахме с безмълвния срам, присъщ на неверника в присъствието на каквато и да е истинска вяра.
Когато свещеникът се изправи, очите му бяха влажни.
— Според църковната история и отец Баджо, работниците открили тези окаяни кости през 1949 година след Христа. По-късните анализи показали, че принадлежат на як мъж, починал на шейсетина години. Ние сме точно под олтара на базиликата „Св. Петър“, построен тук заради легендата, че на това място тайно е погребан свети Петър. През 1968 година след Христа папа Павел VI публично заявил убедеността на Ватикана, че това наистина са костите на рибаря, на същия онзи Петър, който придружавал Иисус и бил Камъкът, върху който Христос построил своята Църква.
Погледнахме към купчината кости и после отново към свещеника.
— Федерико, знаете, че аз не се опитвам да разруша Църквата — каза Енея. — А само сегашното й извращение.
— Да — отвърна отец де Соя. Той грубо избърса очи и остави кални следи по лицето си. — Зная, Енея. — Йезуитът се огледа наоколо, отиде до недалечна врата и я отвори. Нагоре водеше метално стълбище.
— Сигурно има охрана — прошепнах аз.
— Мисля, че няма — поклати глава Енея. — В продължение на осемстотин години Ватиканът се е страхувал от нападение от космоса… от горе. Не вярвам да са обърнали сериозно внимание на катакомбите си.
Тя мина пред свещеника и енергично, но тихо се заизкачва по металните стъпала. Побързах да я последвам. Видях, че отец де Соя поглежда назад към мрачната ниша, прекръства се за последен път и тръгва след нас към базиликата „Св. Петър“.
Макар и смекчена от свечеряването, витражите и свещите след катакомбите светлината в базиликата беше почти ослепителна.
Бяхме се изкачили през подземното светилище, минахме покрай базилика с надпис, изсечен в камък и гласящ „Мемориал на Гай“, продължихме през странични коридори и сервизни входове, през преддверието към ризницата, покрай свещеници и дякони, и излязохме в огромното пространство в дъното на кораба на базиликата „Св. Петър“. Тук бяха десетките официални лица, недостатъчно високопоставени, за да ги възнаградят с място на пейките, но все пак почетени с присъствие на тази важна служба. Трябваше ми само един поглед, за да видя, че на всички входове на базиликата стоят швейцарски гвардейци и хора от охраната. Тук в дъното на черквата за момента не будехме подозрения, просто още един свещеник и двама малко неофициално облечени енориаши, допуснати да зърнат Светия отец на Възнесение.
Месата продължаваше. Миришеше на тамян и восък от свещи. Стотици епископи и високопоставени личности в ярки роби седяха на блестящите редици от пейки. До парапета на мраморния олтар пред бароковия свод на трона на св. Петър бе коленичил самият Свети отец, за да довърши измиването на краката на дванайсет седнали свещеници — осем мъже и четири жени. Невидим, но голям хор пееше:
Тогава изпитах съмнение, зачудих се какво правим тук, защо тази безкрайна битка на Енея ни е довела при извора на вярата на тези хора. Вярвах във всичко, на което ни беше научила, ценях всичко, което бе споделила с нас, но тази прекрасна песен и стените на тази величествена катедрала имаха трихилядолетна традиция. Не можех да не си спомня простите дървени платформи, яките, но обикновени мостове и стълбища, които Енея беше възстановила в Храма, висящ във въздуха. Какво бяха те… какво бяхме ние в сравнение с това величие и смиреност? Енея бе архитектка, но почти самоука, освен годините с киборга на господин Райт, строеше каменни стени от пустинна скала и бъркаше бетон на ръка. А тази базилика беше проектирана с участието на Микеланджело.