Месата почти свършваше. Някои от правостоящите в дъното на кораба започваха да се разотиват, като се движеха съвсем леко, за да не смутят края на службата със стъпките си и си позволяваха тихо да разговарят помежду си едва, когато стигнеха до стълбите към площада навън. Видях, че Енея шепне нещо в ухото на отец де Соя и се наведох към тях, за да чуя, уплашен, че мога да пропусна някакво жизненоважно напътствие.
— Ще ми направите ли една последна, огромна услуга, отче? — попита тя.
— Каквото пожелаете — прошепна свещеникът.
— Моля ви, напуснете базиликата още сега — каза в ухото му Енея. — Моля ви, вървете заедно с другите. Вървете сега и се скрийте в Рим, докато не дойде денят да престанете да се криете.
Отец де Соя удивено отдръпна глава и погледна към Енея от половин метър с изражението на човек, когото изоставят. После се наведе към ухото й.
— Поискайте всичко друго, само това не, Учителко.
— Не искам нищо друго, отче. И ви моля с цялата си обич и уважение.
Хорът запя нов химн. Над главите пред себе си можех да видя, че Светият отец привършва церемонията с измиването на краката на свещениците и се оттегля под позлатения свод на олтара. Всички на пейките се изправиха в очакване на заключителните молитви и последната благословия.
Отец де Соя благослови приятелката ми, обърна се и напусна базиликата заедно с група монаси с тракащи броеници.
Погледнах към Енея с напрегнатост, достатъчна да възпламени дърво, като се опитвах мислено да й пратя съобщението: „НЕ ИСКАЙ И АЗ ДА СИ ТРЪГНА“.
Тя ме повика да се приближа и прошепна в ухото ми:
— Направи още нещо за мен, Рол, обич моя.
Едва не извиках с всичка сила „Не, по дяволите!“ в кънтящия кораб на „Св. Петър“ по време на най-свещените мигове от Голямата меса на Възнесение. Но се сдържах и зачаках.
Енея започна да рови в джобовете на жилетката си и извади малка стъкленица. Течността вътре бе прозрачна, но някак ми изглеждаше по-тежка от вода.
— Ще изпиеш ли това? — прошепна тя и ми подаде стъкленицата.
Помислих си за Ромео и Жулиета, Цезар и Клеопатра, Абелард и Елоиза, Джордж Уу и Хауард Сънг. Всички злощастни любовници. Самоубийство и отрова. Пресуших течността на един дъх, пъхнах празната стъкленица в джоба на ризата си и зачаках Енея да ме последва. Тя не го направи.
— Какво беше това? — прошепнах, без да се страхувам от какъвто и да е отговор.
Енея наблюдаваше последните свещенодействия от месата. Тя се наведе съвсем близо към мен и отвърна:
— Антидот за мирската ваксина за контрол на раждаемостта, която са ти сложили при постъпването в планетарната гвардия.
„Какво, по дяволите!!??!! — едва не надвиках заключителните думи на Светия отец аз. — Вълнуват те проблемите на семейното планиране в ТАКЪВ МОМЕНТ?? Да не си си загубила проклетия УМ???“
Тя отново се наведе към мен и усетих топлия й дъх по кожата на шията си.
— Слава Богу, нося го вече два дни и почти бях забравила за него. Не се безпокой, след около три седмици ще подейства. После никога няма да можеш да стреляш напразно.
Премигнах. Това светотатство ли беше — точно в базиликата „Св. Петър“ — или просто проява на невероятно лош вкус? После мислите ми заработиха на висока предавка:
„Това е чудесна новина… каквото и да се случи сега, Енея вижда бъдеще за нас… за себе си… иска да има дете от мен. Ами първото й дете? И защо ми се струва, че го прави, за да можем… защо тя… навярно това е представата й за прощален подарък… защо тя… защо…“
— Целуни ме, Рол — прошепна Енея, достатъчно високо, за да накара възрастната монахиня пред нас да се обърне със строго изражение.
Не я попитах нищо. Целунах я. Устните й бяха меки и леко влажни, точно като първия път, когато се бяхме целунали на брега на Мисисипи в град, наречен Ханибал. Целувката като че ли продължи дълго. Преди устните ни да се разделят, тя докосна тила ми със студените си пръсти.