Събудих се в шрьодингеровата котешка кутия. Автоматичният кораб ме натовари на ядреноенергийния сателит и го изстреля без човешка намеса. В продължение на няколко мига останах дезориентиран, струваше ми се, че съпреживените с Енея мигове са били кошмар. После осъзнах действителността им и отново започнах да крещя. Мисля, че от няколко месеца пак не съм с всичкия си.
Ето какво ме тласна към тази лудост.
Енея също беше отведена, окървавена и в безсъзнание, от базиликата „Св. Петър“, но за разлика от мен на следващия ден се събуди нито упоена, нито зашеметена. Тя се свести — и аз съпреживях това свестяване по-ясно, отколкото си спомням собственото си, живо и реално като втора система от сетивни възприятия — в огромна каменна зала, кръгла, широка трийсетина метра, с висок петдесет метра таван. В него бе вградено блестящо заскрежено стъкло, което оставяше впечатление за дневна светлина, макар Енея да предположи, че това е илюзия и че помещението се намира дълбоко в някаква още по-голяма сграда.
Лекарите ме бяха почистили за десетминутния ми процес, още докато бях в безсъзнание, но никой не беше до-косвал раните на Енея: лявата страна на лицето й бе възпалена и покрита със синини, бяха й разкъсали и свалили дрехите, оставяйки я съвсем гола, устните й бяха подути, лявото й око почти беше затворено — можеше да вижда с него с огромно усилие, а дясното й око бе замъглено от мозъчно сътресение, — а по гърдите, бедрата, ръцете и корема й имаше натъртвания и рани. Някои от тях бяха засъхнали, но други бяха достатъчно дълбоки, за да се нуждаят от зашиване, за което никой не се беше погрижил. Те продължаваха да кървят.
Тя бе завързана за нещо като ръждясало желязно скеле, което висеше на вериги от високия таван и й позволяваше да се облегне и отпусне тежестта си, но в същото време я държеше почти изправена, с опънати надолу ръце — почти вертикална звезда от студен метал, на която приятелката ми висеше във въздуха с жестоко заключени със скоби за рамката китки и глезени. Пръстите на краката й стигаха на десетина сантиметра над излъскания под. Можеше да мърда главата си. Кръглото помещение беше почти празно, освен скелето и още два предмета. От дясната страна на стола бе поставен голям кош за смет. В него имаше пластмасов калъф. До десния лъч на звездата се виждаше ръждива метална табла с различни инструменти: древни зъболекарски клещи, обли остриета, скалпели, триони за кости, дълъг форцепс, парчета тел с бодли на трисантиметрови интервали, огромни ножици, по-къси, назъбени ножици, шишета с тъмна течност, туби с паста, игли, дебел конец и чук. Още по-обезпокоителна беше кръглата решетка с големина около два и половина метра под Енея, през която се виждаха десетки малки сини пламъчета. Носеше се слаб мирис на природен газ.
Енея опита скобите — те изобщо не помръднаха, — почувства пулсирането на натъртените си китки и глезени, отпусна глава назад и зачака. Косата й беше сплъстена и можеше да усети огромна подутина на скалпа си, а също още една в основата на черепа си. Гадеше й се и тя се опита да не повърне върху собственото си тяло.
Няколко минути по-късно в каменната стена се отвори тайна врата. Вътре влезе Радамант Немес и застана точно оттатък решетката от дясната страна на Енея. Появи се втора Радамант Немес и зае мястото от дясната страна на приятелката ми. Последваха я още две Немеси, които застнаха в дъното на залата. Те не пророниха нито дума. Енея също не им каза нищо.
Няколко минути след това с искрене се появи Джон Доменико кардинал Мустафа — холографското му изображение в нормален ръст се материализира точно пред Енея. Илюзията за физическо присъствие бе почти съвършена, като се изключеше факта, че кардиналът седеше на стол, който не се виждаше на холограмата и оставяше впечатлението, че се носи във въздуха. Мустафа изглеждаше по-млад и здрав, отколкото на Тян Шан. Няколко секунди по-късно към него се присъедини холосът на по-едър кардинал в червена роба, последван от слаб, туберкулозен на вид свещеник. Миг след това през реалната врата в стената на реалната тъмница влезе висок, красив мъж, изцяло облечен в сиво, и застана при холосите. Мустафа и другият кардинал продължиха да седят на невидимите си столове, докато холосът на монсиньора и реално присъстващият мъж в сиво стояха зад столовете като прислужници.