— Детето не е на място, на което да мога да го открия — бе казала тя.
Къде можеше да е сега това дете? Колко беше голямо? Седях на леглото си в шрьодингеровата котешка кутия и си задавах тези въпроси. Енея тъкмо бе навършила двайсет и три стандартни години, когато беше умряла… поправка: когато бе брутално убита от Техноцентъра и неговите мирски марионетки. Беше изчезнала за една година, единайсет месеца, една седмица и шест часа, когато едва бе навършила двайсет години. Това означаваше, че бебето е на около три стандартни години… плюс времето, което бях прекарал тук, в шрьодингеровото яйце… осем месеца? Десет? Просто не знаех, но ако детето все още бе живо… Боже мой, изобщо не бях попитал Енея дали е момче или момиче и тя не спомена нищо единствения път, когато бе Разговаряла с мен по този въпрос. Толкова бях погълнат от собствената си болка и детинско чувство за онеправданост, че не се сетих да я питам. Какъв идиот съм бил. Детето — синът или дъщерята на Енея — сега беше на около четири стандартни години. Ходеше… със сигурност. Говореше… да. Боже мой, осъзнах аз, детето й вече беше разумно човешко същество, приказваше, задаваше въпроси… много въпроси, както показваше скромният ми опит с малки деца… учеше се да кара колело, да лови риба и да обича природата…
Изобщо не бях попитал Енея за името на детето й. Очите ми пареха и гърлото ми се свиваше от болезненото осъзнаване на този факт. Тя отново не беше проявила склонност да разговаря за този период от живота си и аз не я бях попитал, казвайки си през седмиците ни след това, че не искам да я безпокоя с въпроси, които могат да я накарат да се почувства виновна и да накарат мен да се изпълня с ярост. Но когато накратко ми разказваше за брака и детето си, Енея не бе проявила чувство на вина. За да съм искрен, това е една от причините, поради която се чувствах толкова бесен и безпомощен. Но невероятно, някак това не ни беше попречило да станем любовници… какво пишеше в писмото, което открих на плочата си месеци по-рано, писмото, за което бях сигурен, че е от Енея? „Любовници, за които ще пеят поетите“. Това беше. Мисълта за краткия й брак и детето не ни бяха попречили да се обичаме така, както никога не сме обичали никой друг.
И тя навярно не беше, осъзнавах аз. Винаги бях смятал, че бракът й е бил краткотраен каприз, почти импулсивен, но сега го виждах по друг начин. Кой всъщност бе бащата? В писмото на Енея се казваше, че ме обича назад и напред във времето, същото, каквото изпитвах към нея и аз — сякаш винаги я бях обичал, бях очаквал цял живот да открия действителността на тази любов. Ами ако бракът й не е бил импулсивен, а… изгоден? Не, това не беше точната дума. Наложителен?
Храмерите, прокудените, култът към Шрайка или Църквата на последното Изкупление и други бяха предсказали, че майката на Енея Брон Ламиа ще роди дете — Онази, която учи. Според „Песните“ на стария поет, в деня, в който умрял от физическа смърт вторият киборг на Джон Кийтс, и Брон Ламиа намерила убежище в Храма на Щрайка, култистите на Шрайка изпели: „Блажена Майката на нашето спасение — Блажен инструментът на нашето изкупление“, като спасението било самата Енея.
„Ами ако Енея е предопределена да има дете, което да продължи този род на пророци… на месии?“ Не бях чувал каквото и да е пророчество за друг от рода на Енея, но по време на месеците, докато описвах живота й, бях открил, че Рол Ендимион е муден и тъп, обикновено последният, който разбира нещо. Навярно имаше също толкова пророчества за Друга, Която учи, колкото и за самата Енея. А може би това дете щеше да притежава съвсем други сили и проникновения, очаквани от вселената и човечеството.
Очевидно аз нямаше да съм баща на такъв втори месия. Според разказите на Енея, връзката на втория киборг на Джон Кийтс и Брон Ламиа представляваше великото помирение между Техноцентъра и самото човечество. Бяха необходими способностите и възприятията и на ИИ, и на човешките същества, за да създадат хибридната способност за директно виждане в Празнотата, Която Обвързва… и човечеството най-после да научи езика на мъртвите и на живите. Другата дума за тази способност беше „състрадание“ и Енея бе Детето на състраданието, ако изобщо й подхождаше каквото и да е определение.
Кой можеше да е баща на детето й?
Отговорът ме порази като мълния. За миг в шрьодингеровата котешка кутия аз бях толкова потресен от логичността му, че бях сигурен, че детекторът за частици, периодично тиктакащ в стената от замръзнала енергия на затвора ми, е регистрирал излъчената частица в същия миг и че цианидът е бил изпуснат вътре. Каква ирония да разбереш всичко и в същия момент да умреш.