И тогава си спомних, че единствената причина да съм свободен, единственият човек, който можеше да придаде смисъл на тази свобода, е мъртъв. Енея беше мъртва. Радостта от освобождението ми внезапно изтля и на нейно място изпитах просто, но дълбоко задоволство от избавлението си след толкова много месеци затвор. Вселената вече можеше да е сива за мен, но сега поне бях свободен да ида където поискам в това еднообразно царство.
Но къде отивах? Летях сред светлина, телепортирах се във вселената с перото и плочата подмишница и все още не бях решил.
На Хиперион ли? Бях обещал на Мартин Силенъс да се върна. Можех да чуя силно отекващия му в Празнотата глас, минал и настоящ, но той нямаше още дълго да участва в хора. Оставаха му само дни живот или дори още по-малко. Но не на Хиперион. Още не.
На Биосферното звездно дърво? С удивление чух, че продължава да съществува в някаква форма, макар че гласът на Ломо отсъстваше от симфонията там. Това място бе важно за нас с Енея и някой ден трябваше да се върна. Но още не.
На Старата Земя? Удивително, съвсем ясно чух музиката на тази сфера — чух някогашния глас на Енея, собствения си глас, песента на приятелите от Талиезин. В Празнотата, Която Обвързва разстоянията не означаваха нищо. Времето там закалява, но не унищожава. Но не на Старата Земя. Още не.
Чувах десетки възможности, още десетки гласове, които лично исках да чуя, хора, които исках да прегърна и с които да плача. Но сега най-силно реагирах на музиката от света, на който бяха измъчвали и убили Енея. Пацем. Родина на Църквата и гнездо на нашите врагове — не, сега го виждах, все същото. Пацем. На Пацем за мен не беше останало нищо друго от Енея, знаех го, освен пепелта на миналото.
Но тя ме бе помолила да взема праха й и да го разпръсна на Старата Земя. Да го разпръсна там, където най-много се бяхме смели и обичали.
Пацем. Във въртопа от енергия на Празнотата, вече излязъл от шрьодингеровата килия, но съществуващ единствено като чиста квантова вероятност, аз взех решение и се телепортирах на Пацем.
33.
Ватиканът е смазан, сякаш юмрукът Божий се е стоварил от небето с ярост, надхвърляща каквото и да е човешко разбиране. Огромният бюрократичен град наоколо е разрушен. Космодрумът е унищожен. Широките булеварди са превърнати в шлака и са в развалини. Египетският обелиск, който преди се извисяваше по средата на площад „Св. Петър“, е отсечен в основата си и десетките колонади около овалното пространство са съборени като вкаменени дървета. Куполът на базиликата „Св. Петър“ е разбит и е пропаднал през централната галерия и величествената фасада, за да се пръсне на парчета по строшените стъпала. Ватиканската стена е съборена на стотици места и изцяло липсва в продължение на големи участъци. Сградите, някога защитени зад средновековните зидове — Апостолическият дворец, Тайните архиви, казармите на швейцарската гвардия, приютът „Св. майка Тереза“, папските покои, Сикстинската капела — всичко е разбито, изгорено, съборено и унищожено.
Замъкът Сант Анджело от тази страна на реката е стопен. Извисяващият се цилиндър — двайсетметрова каменна кула, издигаща се от огромната си квадратна основа — се е превърнал в грамада от изстинала лава.
Виждам всичко това, докато вървя по булеварда от строшени плочи откъм източната страна на реката. Мостът Сант Анджело пред мен е разкъсан на три части и е потънал във водата. Трябва да кажа, че Нови Тибър е изврял, оставяйки стъкло на мястото на пясъчното речно дъно. Някой е опънал въжен висящ мост над пълното с останки дере между бреговете.
Това е Пацем — няма никакво съмнение. Рядката, студена атмосфера не се е променила от времето, когато тримата с отец де Соя и Енея пристигнахме тук в деня преди смъртта на скъпото ми момиче, макар че тогава валеше и беше сиво, а сега небето сияе от залеза, който превръща Дори разбития купол на „Св. Петър“ в прелестна гледка.
Почти е замайващо да вървя свободен под открито небе след месеците, прекарани в тесния ми затвор. Притискам плочата към себе си като щит, като някакъв талисман, като Библия, и крача по някога гордите булеварди с омекнали колене. Месеци наред умът ми бе съпреживявал спомени от много места и на много хора, но собствените ми очи, дробове, крака и кожа бяха забравили усещането за истинска свобода. Въпреки скръбта, душата ми ликува.