— Тогава кой? — питам и продължавам да гледам към опустошенията наоколо.
— Техноцентърът — въздъхва Кий. — Създанията Немес разрушиха града и после завзеха четири архангелски кораба. Обстреляха ни от космоса, след като си тръгнаха лоялистите. Техноцентърът побесня. Навярно още беснее. Но това не ни интересува.
Внимателно оставям плочата на белия камък и се оглеждам наоколо. От развалините се появяват още мъже и жени и остават на почтително разстояние от нас, но ни наблюдават с огромен интерес. Облечени са в работни дрехи и ловно облекло, а не в мечи кожи и дрипи. Очевидно са хора, живеещи на сурово място в тежко време, но не са диваци. Русо момче срамежливо ми махва с ръка. Отвръщам му.
— Всъщност, не отговорих на въпроса ти — казва Кий. — Стражите ме освободиха… освободиха всички затворници… по време на хаоса след Съпреживения миг. През онази седмица много затворници из този ръкав на галактиката откриха вратите отворени. След причастието… е, трудно е да държиш затворен или да мъчиш някой друг, когато наполовина съпреживяваш болката му чрез Празнотата, Която Обвързва. А след Съпреживения миг прокудените съживиха и милиардите евреи, мюсюлмани и други, отвлечени от Техноцентъра… и ги върнаха от лабиринтните планети на родните им светове.
За минута мисля над думите му. После питам:
— Отец де Соя жив ли е?
Кий още по-широко се усмихва.
— Предполагам, може да се каже, че е жив. Той е нашият енорийски свещеник в „Св. Анна“. Ела, ще те заведа при него. Вече знае, че си тук. Дотам са само пет минути път.
Де Соя ме прегръща толкова яростно, че ребрата ме боят цял час след това. Свещеникът носи обикновено черно расо и римска якичка. „Св. Анна“ не е голямата черква, която бяхме видели във Ватикана, а малък параклис от тухли и кирпич, разположен в разчистен район на източния бряг. Изглежда енорията се състои от стотина семейства които си изкарват прехраната с лов и земеделие в някогашен голям парк от тази страна на космодрума. Докато се храним в осветеното пространство пред преддверието на черквата, аз се запознавам с повечето от тези сто семейства и всички изглеждат искрено благодарни, че съм останал жив и съм се върнал в света на живите.
Когато нощта окончателно се спуска, тримата с Кий и де Соя се оттегляме в жилището на свещеника: спартанска стая зад черквата. Отец де Соя изважда бутилка вино и ни налива по чаша.
— Една от малкото положителни страни на падането на цивилизацията, такава, каквато я познаваме — казва той, — е, че навсякъде, където решиш да копаеш, откриваш частни изби с отлично вино. Това не е кражба. Това е археология.
Кий вдига чашата си, сякаш за наздравица, после се поколебава.
— За Енея? — предлага той.
— За Енея — кимваме ние с отец де Соя. Пресушаваме чашите си и свещеникът отново ги напълва.
— Колко време ме нямаше? — питам аз. Както винаги, лицето ми се зачервява от виното. Енея често ме поднасяше за това.
— От Съпреживения миг изминаха тринайсет стандартни месеца — отвръща де Соя.
Поклащам глава. Трябва да съм прекарал времето в писане на разказа и в очакване да умра, работейки по трийсет или повече часа, прекъсвани от кратки периоди на сън, после още трийсет-четирийсет часа. Учените наричаха това „свободен пробег“: загубване на всякаква връзка с цикличния ритъм.
— Поддържате ли някакъв контакт с другите светове? — Поглеждам към Кий и отговарям на собствения си въпрос: — Трябва да поддържате. Басин ми разказа за реакцията към Съпреживения миг на други светове и за завръщането на отвлечените милиарди.
— Малко кораби пристигат тук — отвръща де Соя, — но след изчезването на архангелите, пътуването отнема време. Храмерите и прокудените използват дърволетите си, за да връщат бежанците, но останалите от нас мразим да пътуваме с хокингов двигател, след като разбираме колко вреден е за средата на Празнотата. А колкото и усилия да полагат всички, малцина успяха да се научат да чуват музиката на сферите достатъчно, за да правят онази първа стъпка.
— Не е толкова трудно — казвам аз и се подсмихвам, докато отпивам от пивкото вино. — Адски е трудно — прибавям после. — Извинявайте, отче. Де Соя снизходително кимва.
— Наистина е адски трудно. Стотици пъти съм усещал, че съм близо, но в последния момент винаги губя съсредоточеността си.
Поглеждам към дребния свещеник.
— Вие сте останали католик — накрая казвам аз. Отец де Соя отпива от старата чаша.
— Не само, че останах католик, Рол. Аз преоткрих какво означава да си католик. Да си християнин. Да си вярващ.