Показвам изненадата си.
— Исозаки ли? Последния път, когато го видях докато пишех, разказа си, той участваше в нападението на Биосферното звездно дърво.
— Така е — потвърждава де Соя. — Но нападението още е продължавало, когато започна Съпреживеният миг. Последвал пълен хаос. Части от мирския флот се обединили около Лурдъсами и хората му, докато други — някои предвеждани от Кензо Исозаки, който получил титлата комендант на Ордена на йерусалимските рицари — искали да сложат край на зверството. Лоялистите си запазили повечето архангелски кораби, тъй като не можели да се използват без възкресяване. Исозаки върна в системата на Пацем над сто от старите кораби с хокингови двигатели и отблъсна последните нападатели от Техноцентъра.
— Той диктатор ли е? — питам, макар че много не ме е грижа. Това не е мой проблем.
— В никакъв случай — отвръща Кий. — Исозаки временно ръководи нещата с помощта на съвети, избирани от всеки кантон на Пацем. Блестящо се справя с уреждането на доставките… от които се нуждаем. Междувременно местните райони отлично се справят с положението. За първи път в тази система има истинска демокрация. Може да е малко мудна, но действа. Мисля, че Исозаки помага за изграждането на някаква капиталистическа, но съвестна търговска система за дните, когато ще започнем свободно да пътуваме из космоса на стария Мир.
— Чрез свободно телепортиране ли?
И тримата мъже кимват.
Отново поклащам глава. Трудно ми е да си представя близкото бъдеще: милиарди… стотици милиарди… хора, свободни да пътуват от свят на свят без космически кораби или телепортатори. Стотици милиарди, способни да се свързват помежду си, като докосват Празнотата със сърца и ум. Ще е като в зенита на хегемонийската Мрежа на световете, без фасадата на Техноцентъра от телепортали и векторни предаватели. Не, веднага разбирам аз, изобщо няма да е като в дните на Хегемонията. Ще е нещо съвсем различно. Нещо безпрецедентно в човешкия опит. Енея завинаги промени всичко.
— Тръгваш ли днес, Рол? — пита отец Дюре с мекия си френски акцент.
— Веднага щом си допия това чудесно кафе. — Слънцето сгрява голите ми ръце и шия.
— Къде ще идеш? — пита отец де Соя.
Понечвам да отговоря и после затварям уста. Съзнавам, че нямам никаква представа. Къде да търся детето на Енея? Ами ако Наблюдателят го е отвел в някоя далечна система, която не мога да достигна със свободно телепортиране? Ами ако са се върнали на Старата Земя… наистина ли съм способен да се телепортирам на сто и шейсет хиляди светлинни години разстояние? Енея го правеше. Но може би с помощта на Лъвовете, Тигрите и Мечките. Дали някой ден щях да съм в състояние да чувам тези гласове в сложния хор на Празнотата? Всичко ми се струваше прекалено огромно, мъгляво и маловажно.
— Не зная къде ще отида — чувам се да казвам с гласа на изгубило се момче. — Исках да ида на Старата Земя заради желанието на Енея, което… праха й… но… — Засрамен, че отново проявявам чувствата си, аз махвам с ръка към планината от стопен камък, която някога е била замъкът Сант Анджело. — Може би ще се върна на Хиперион. За да видя Мартин Силенъс. — „Преди да умре“, мислено прибавям аз.
Всички стоим на скалата, допиваме последните капки от студеното кафе и изтръскваме последните трохи от вкусните кифлички. Внезапно ме поразява очевидна мисъл.
— Искате ли да дойдете с мен? — питам ги. — Или да идете някъде другаде? Струва ми се, че ще си спомня как да телепортирам… и Енея ни взимаше със себе си, просто като ни хващаше за ръка. Не, тя телепортира целия „Игдразил“, само като го пожела.
— Ако отиваш на Хиперион — казва отец де Соя, — бих желал да те придружа. Но първо трябва да ти покажа нещо. Извинете ни, отец Дюре, Басин.
Следвам ниския свещеник обратно до селото и неговата малка черква. В ризницата — голяма колкото да побере дървен шкаф за одежди и втори олтар за нафората и виното — де Соя разтваря завесата на малка ниша и изважда къс метален цилиндър, колкото термос за кафе. Той ми го подава и аз протягам ръка, пръстите ми достигат само на сантиметри и тогава внезапно замръзвам, неспособен да го докосна.
— Да — казва свещеникът. — Прахът на Енея. Каквото успяхме да съберем. Не е много, страхувам се.
Пръстите ми треперят, все още неспособни да докоснат матовия метален цилиндър.
— Как? Кога? — със заекване питам аз.
— Преди последната атака на Техноцентъра — тихо казва де Соя. — Неколцина от нас, които освободихме затворниците, решихме, че е разумно да вземем кремираните останки на младата ти приятелка. Всъщност, имаше хора, които искаха да ги открием и да ги запазим като свещена реликва… началото на нов култ. Но аз чувствах, че Енея не би желала това. Прав ли съм бил, Рол?