— Хомофобия — с дяволита момчешка усмивка отбелязва де Соя.
— Нежелание да изглеждам глупаво по-често от необходимото — пояснявам аз и затварям очи, съвсем сигурен, че този път няма да чуя музиката на сферите, че ще съм забравил как да направя стъпката през Празнотата. „Е — мисля си аз, — поне кафето и събеседниците тук са приятни, яко се наложи да остана завинаги.“
Бялата светлина ни заобикаля и обгръща.
34.
Бях смятал, че двамата със свещеника ще се появим през деня в изоставения град Ендимион, навярно точно до кулата на стария поет, но когато премигнахме, за да проясним очи от блясъка на Празнотата, се озовахме сред мрак в хълмиста равнина. Вятърът свиреше из тревата, която достигаше до коленете ми и до бедрата на отец де Соя.
— Успяхме ли? — възбудено попита йезуитът. — На Хиперион ли сме? Не ми изглежда познато, но пък аз съм виждал само части от северния континент, при това преди повече от единайсет стандартни години. Всичко наред ли е? Гравитацията ми се струва такава, каквато си я спомням. Въздухът е… по-сладък.
За миг оставих очите ми да се адаптират към нощта. После отвърнах:
— Всичко е наред. — Посочих към небето. — Онези съзвездия? Това там е Лебед. Онова хей там са Стрелците-близнаци. Онова всъщност се нарича Водоносец, но Баба винаги се шегуваше, че се казвало Керванът на Рол заради малката каруца, която теглех. — Поех си дъх и отново погледнах към равнината. — Това беше едно от любимите ни места за лагеруване — продължих аз. — На нашия номадски керван. Когато бях дете. — Застанах на едно коляно, за да разгледам земята на звездната светлина. — Все още има следи от гумени колела. Отпреди няколко седмици. Керваните продължават да минават оттук, предполагам.
Расото на де Соя шумолеше в тревата, докато крачеше насам-натам, неспокоен като нощен ловец.
— Близо ли сме? — попита той. — Можем ли да отидем пеш при Мартин Силенъс оттук?
— На около четиристотин клика сме — поясних аз. — Намираме се в източната част на мочурищата, южно от Клюна. Чичо Мартин живее в подножието на Платото на зъбера. — Вътрешно потръпнах, когато осъзнах, че съм нарекъл стария поет с гальовното обръщение на Енея.
— Няма значение — нетърпеливо отвърна свещеникът. — Накъде ще вървим?
Йезуитът наистина беше готов да тръгне, но аз отново поставих ръка на рамото му, за да го спра.
— Мисля, че няма да ни се наложи да вървим пещ — казах тихо. Нещо бе скрило звездите на югоизток и сред свиренето на вятъра долавях високото бръмчене на турбоперки. Минута по-късно видяхме премигващите червени и зелени навигационни светлини на плъзгач, който се носеше на север през равнината и скриваше Лебед.
— Това става ли? — попита де Соя. Рамото му леко се напрегна под дланта ми. Свих рамене.
— Когато живеех тук, не — отвърнах аз. — Повечето плъзгачи бяха на Мира. По-точно на мирските сили за сигурност.
Изчакахме още малко. Плъзгачът се приземи, перките забавиха въртенето си и спряха. Левият преден заоблен капак се отвори. Включиха се вътрешните светлини. Видях синята кожа, сините очи, липсващата лява длан, синята дясна ръка, вдигната за поздрав.
— Става — заявих.
— Как е той? — попитах А. Бетик, докато летяхме на югоизток на три хиляди метра височина. От изсветляването над Зъберите на хоризонта предполагах, че е около час преди разсъмване.
— Умира — отвърна андроидът. За миг летяхме в мълчание.
А. Бетик изглеждаше радостен отново да ме види, макар че неловко стоеше, докато го прегръщах. Андроидите никога не се чувстват добре при проява на такива чувства между слуги и хора, на които са били биопроизведени да служат. По време на краткия ни полет му зададох колкото можех повече въпроси.
Той незабавно изрази съжалението си за смъртта на Енея, което ми даде възможност да му задам най-важния си въпрос.
— Изпита ли Съпреживения миг?
— Не точно, г. Ендимион — отвърна андроидът, което не ми говореше нищо. Но после А. Бетик ни разказа онова, което се беше случило на Хиперион през последната стандартна година и един месец след Мига.
Точно както бе предвидила Енея, Мартин Силенъс бил предавателна станция за Съпреживения миг. Всички на родния ми свят го изпитали. Мнозинството преродени християни и мирски военни веднага дезертирали, потърсили причастието, за да се избавят от кръстоидните паразити и отблъснали мирските привърженици. Чичо Мартин лично осигурил виното и кръвта. Пазел виното десетилетия наред и давал кръв още от причастието си, прието от десетгодишната Енея двеста и петдесет години по-рано.
Малкото останали мирски лоялисти избягали с трите оцелели космически кораба и последният окупиран от тях град — Порт Романс — бил освободен четири месеца след Мига. От уединението си в стария университетски град Ендимион чичо Мартин започнал да излъчва стари холоси на Енея — като дете, — в които тя обяснявала как да използват новия си достъп до Празнотата, Която Обвързва и ги молела за ненасилие. Милионите местни и бивши мирски вярващи, които тъкмо откривали гласовете на своите мъртви и езика на живите, не се противопоставили на желанията й.