А. Бетик отново се изкашля.
— Г. Енея ми каза, че Кет Ростийн трябва да ръководи приземяването, ако има такова, след което заедно с още четирима да слезе от кораба. Тя ме помоли да се извиня на всички ви, които желаете незабавно да се спуснете на Старата Земя — продължи той. — Извини се специално, каза ми тя, на скъпите приятели като г. Рахил, г. Тео и другите, които ще са особено нетърпеливи да видят планетата. Г. Енея ме помоли да ви уверя, че две седмици след приземяването ще сте добре дошли долу — в последния ден преди дърволета да напусне орбита. И ме помоли да ви кажа, че след две стандартни години… тоест две земни години, разбира се… всеки, който може да се телепортира сам тук, ще е добре дошъл да посети Старата Земя.
— Две години? — повторих аз. — Защо е тази двугодишна карантина?
А. Бетик поклати голата си глава.
— Г. Енея не ми каза, г. Ендимион. Съжалявам.
Разперих ръце.
— Е, а кой трябвала се спусне долу сега? — попитах. Ако името ми не беше в списъка, щях въпреки всичко да сляза долу, независимо от последното желание на Енея. Ако се наложеше, щях да използвам юмруците си, за да се кача на борда. Или да отвлека кораба на Консула и да се приземя с него. Или да се телепортирам сам.
— Вие, сър — отвърна А. Бетик. — Тя специално спомена вас, г. Ендимион. И г. Силенъс, разбира се. Отец де Соя. И… — Андроидът се поколеба, сякаш отново засрамен.
— Продължавай — подканих го по-рязко, отколкото бях възнамерявал.
— Аз — добави А. Бетик.
— Ти — повторих аз. След миг всичко ми се стори логично. Андроидът ни бе придружавал по време на дългото ни пътуване… всъщност, беше прекарал повече време с Енея, отколкото аз през годините заради време-дълга на самостоятелната ми одисея. Нещо повече, А. Бетик бе рискувал живота си заради нея, заради нас и загуби ръката си по време на засадата на Немее на Божия горичка толкова много години по-рано. Беше слушал учението на Енея още преди Рахил и Тео… или мен… бе неин ученик. Разбира се, че би искала нейният приятел А. Бетик да е там, когато вятърът на Старата Земя разпръсва праха й. Засрамих се от изненадата си. — Извинявай. Разбира се, че трябва да дойдеш.
А. Бетик съвсем леко кимна.
— Две седмици — обърнах се към другите, повечето от които ясно даваха израз на разочарованието си. — След две седмици всички ще се съберем долу, за да поразгледаме, да видим какви изненади са ни оставили Лъвовете, Тигрите и Мечките.
Сбогувахме се като стари приятели, после храмерите, прокудените и други напуснаха град ендимион, за да наблюдават от стълбищата и платформите на дърволета. Рахил си тръгна последна. За моя изненада тя яростно ме прегърна.
— Надявам се, че го заслужаваш — прошепна в ухото ми Рахил. Нямах представа за какво говори енергичната брюнетка. Тя — и повечето жени — винаги бяха оставали загадка за мен.
— Добре — казах аз, след като се изкачихме по стъпалата до леглото на Мартин Силенъс. Можех да видя Старата Земя… Земята… над нас. Гледката стана мъглява и после изчезна, когато сдържащите полета се сляха, удебелиха и после се разделиха, двигателните полета се задействаха и градът се отдели от дърволета. Членовете на храмерския екипаж и прокудените бяха приспособили временни средства за управление на кулата, която — заедно с всички носещи се наоколо медицински апарати на Мартин Силенъс — изведнъж беше станала много тясна. Струваше ми се, че това е също толкова добро място, колкото и всяко друго, да изчакам опита на ерговете да приземят маса от скала и трева, град. с кула и паркиран космически кораб, както и половин неводещ доникъде мост на свят, който представляваше три пети вода и на който нямаше космодруми или трафик контрол. Ако трябваше да се разбием и умрем, мислех си аз, най-малкото щях да предусетя задаващата се катастрофа в секундите преди сблъсъка, като гледах безстрастното лице на Кет Ростийн под храмерската му качулка.
Не усетихме навлизането в земната атмосфера. Само постепенната промяна на кръга небе. над главите ни — синевата, появила се на мястото на звездното поле — ни показа, че навлизането ни е успешно. Не усетихме приземяването. В един миг стояхме в мълчание и чакахме, в следващия Кет Ростийн вдигна поглед от дисплеите и мониторите си, прошепна нещо по комуникационните канали на любимите си ергове и заяви:
— Долу сме.
— Забравих да ви кажа къде трябва да се приземим. — Мислех си за пустинята, където преди се намираше Талиезин. Това трябва да беше мястото, където Енея е била най-щастлива, където би искала топлите аризонски ветрове да разпръснат праха й. Онзи прах, който знаех, но все още не можех да повярвам, че е неин.