— Това е Земята — отвърнах аз. — Мога да се справя с пушката с всичко по-малко от гризли.
— Ами ако наистина има гризлита? — настояваше йезуитът. — Освен това, ще се загубите там. Няма нито пътища, нито градове. Няма мостове. Как ще пресичате реките…
— Федерико — прекъсна го Енея и твърдо, но нежно хвана ръката на свещеника. — Това е нашата първа брачна нощ.
— О — рече той. После бързо я прегърна, ръкува се с мен и отстъпи назад.
— Мога ли да направя едно предложение, г. Енея, г. Ендимион? — неуверено каза А. Бетик. Пъхнах канията с ножа в колана си и вдигнах поглед.
— Да не би да искаш да ни кажеш, че вие, момчета, от другата страна на Празнотата, Която Обвързва, имате планове за Земята през идните години? — попитах аз. — Или че най-после искате лично да поздравите човешката раса?
Андроидът изглеждаше засрамен.
— О… не — отвърна той. — Всъщност, предложението ми по-скоро е свързано със скромен сватбен подарък. — А. Бетик подаде на двама ни кожен калъф.
Познах го мигновено. Енея също. Застанахме на четири крака, за да извадим и развием върху тревата хокинговото килимче.
То се активира още при първото докосване и се издигна на метър над земята. Натоварихме и пристегнахме раниците си отзад, поставихме отгоре пушката и имаше достатъчно място за двама ни — ако седнех по турски и Енея се гушнеше в скута ми, притиснала гръб към гърдите ми.
— С това би трябвало да можем да минаваме над реки и зверове — каза тя. — Тази вечер няма да търсим място за лагеруване надалеч. Точно оттатък реката, колкото да не ни чувате.
— Колкото да не ви чуваме? — повтори йезуитът. — Но защо да оставате толкова близо, щом няма да можем да ви чуваме? Ами ако извикате за помощ и… О! — Той се изчерви.
Енея го прегърна. Тя стисна ръката на Кет Ростийн и каза:
— Ще ви бъда много задължена, ако след две седмици позволите на Рахил и другите да се телепортират тук или да приземите кораба на Консула, ако искат да поразгледат наоколо. Ще ги чакаме по пладне при гроба на чичо Мартин. Добре дошли са да останат до залез. След две години всеки, който е в състояние да се телепортира тук сам, ще е добре дошъл да обикаля колкото му душа иска. Но могат да остават само месец, не повече. И не се позволяват никакви трайни постройки. Никакви сгради. Никакви градове. Никакви огради. След две години. — Енея ми се усмихна. — С Лъвовете, Тигрите и Мечките имаме някои интересни планове за този свят за след няколко години. Но засега той е наш… наш с Рол. Затова ви моля, Истински глас на Дървото, моля ви, на път за вашия дърволет поставете голям знак „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Ще го направите, нали?
— Ще го направя — отвърна храмерът. Той се върна обратно в кулата, за да приготви ерговете си за отлитане.
Настанихме се върху килимчето. Прегърнах Енея. Нямах намерение да я пусна много дълго време. Една земна година, единайсет месеца, една седмица и шест часа може да е цяла вечност, ако го искаш. Дори само един ден. Дори само час.
Отец де Соя ни даде благословията си и попита:
— Мога ли да направя нещо за вас през идващите месеци? Искате ли да пратя на Старата Земя някакви провизии?
Поклатих глава.
— Не, благодаря, отче. Екипировката за лагеруване, аптечката на кораба, надуваемият сал и тази пушка би трябвало да са ни достатъчни. Не напразно съм бил ловен водач на Хиперион.
— Има едно нещо — обади се Енея и аз зърнах лекото потрепване на мускул в ъгълчето на устата й, което винаги ме беше предупреждавало, че готви някаква дяволия.
— Каквото поискате — отвърна отец де Соя.
— Ако можете да се върнете тук след около година — каза тя, — може би ще имам нужда от добра акушерка. Това би трябвало да ви даде достатъчно време да попрочетете нещо по въпроса.
Отец де Соя побледня, понечи да каже нещо, отказа се и сериозно кимна.
Енея се засмя и го докосна по ръката.
— Просто се пошегувах. Дорье Фамо и Дем Лоа вече се съгласиха да се телепортират тук, ако се наложи. — Енея погледна към мен. — А определено ще се наложи.
Отец де Соя въздъхна, постави силната си десница върху главата на Енея за последна благословия, бавно закрачи към плочата на града и се изкачи по рампата до кулата. Проследихме го с поглед, докато не изчезна в сенките.
— Какво ще стане с неговата Църква? — тихо попитах Енея. Тя поклати глава.
— Каквото и да се. случи, тя има шанс за ново начало… да преоткрие душата си. — Любимата ми се усмихна през рамо. — Ние също.
Усетих, че сърцето ми нервно затуптява, но все пак я повиках:
— Хлапе?
Енея обърна бузата си до гърдите ми и вдигна поглед към мен.
— Момче или момиче? — казах аз. — Изобщо не се сетих да те попитам.