— Не разбирам.
— Рол, спомняш ли си рождения ден на Бетс Кимбал? Когато Джейъв свири на пиано и Кики се напи като тараба?
— Да — отвърнах аз, раздразнен от този разговор посред нощта, насред бурята, насред нашето заминаване.
— Кога беше това?
— Какво?
— Кога беше това? — повтори тя. Зад нас Мисисипи се появяваше от мрака и после отново се скриваше в него със скоростта на маглевен влак.
— През април — свих рамене. — Или в началото на май. Не зная.
Скритата под качулка фигура пред мен кимна.
— А какво носеше онази вечер господин Райт? Никога не бях изпитвал желание да ударя, зашлевя или да изкрещя на Енея. Не и до този момент.
— Откъде да зная? Защо трябва да си спомням това?
— Опитай.
Въздъхнах и извърнах поглед към тъмните хълмове в черната нощ.
— Мамка му, не зная… сивия си вълнен костюм. Да, спомням си как стоеше до пианото в него. Онзи сив костюм с големите копчета.
Енея отново кимна.
— Рожденият ден на Бетс беше в средата на март — каза тя над тропането на дъжда по качулките ни. — Господин Райт не дойде, защото беше настинал.
— И какво от това? — попитах, като отлично разбирах какво иска да ми каже.
— По същия начин аз си спомням мигове от бъдещето — обясни Енея. Гласът й звучеше така, сякаш още малко и щеше да се разплаче. — Страхувам се да вярвам на тези спомени. Ако ти кажа кога ще се видим отново, може да се получи като със сивия костюм на господин Райт.
Дълго време не казах нищо. Дъждът удряше като малки юмручета по капаци на ковчези.
— Да — промълвих накрая.
Енея направи две крачки към мен. Гънките на дрехите ни се сляха. Докато несръчно се прегръщахме, можех да усетя колко напрегнат е гърбът й и колко мека е станала гръдта й.
Тя отстъпи назад.
— Би ли ми подал фенерчето за малко?
Подадох й го. Енея дръпна назад найлоновата изолация на малкия отвор на каяка и освети тясната ивица полирано дърво под фибростъклото. Под прозрачния защитен панел светеше червен бутон.
— Виждаш ли го?
— Да.
— Каквото и да правиш, не го докосвай.
Признавам, че тези думи ме накараха да се изсмея. Сред нещата, които бях чел в талиезинската библиотека, имаше пиеси на абсурда като „В очакване на Годо“. Имах чувството, че сега сме долетели в някаква географска ширина на абсурда и сюрреалистичното.
— Говоря сериозно — настоя Енея.
— Защо да слагаш някакъв бутон, щом не трябва да се докосва? — попитах аз, като избърсах влагата от лицето си.
Тя поклати глава.
— Искам да кажа да не го докосваш, докато не стане абсолютно наложително.
— Как ще разбера, че е станало абсолютно наложително, хлапе?
— Ще разбереш — отвърна тя и отново ме прегърна. — Най-добре да пускаме това нещо в реката.
После се наведох да я целуна по челото. През последните няколко години бях правил това десетки пъти — когато й пожелавах успех преди изчезванията й, когато беше болна от треска или полумъртва от изнемога. Но щом се наведох да я целуна, Енея повдигна лице и за първи път, откакто се бяхме срещнали насред пясъка и хаоса в Долината на Гробниците на времето, аз я целунах по устните.
Струва ми се, вече споменах, че погледът на Енея е по-силен и осезаем от физическото докосване на повечето хора… че докосването й е като електрически удар. Тази Целувка беше… тя надхвърляше всичко това. Бях на трийсет и две години през онази нощ в Ханибал, на западния бряг на реката, известна като Мисисипи, на света, някога известен като Земя, сега загубен някъде в По-малкия Магеланов облак, сред мрака и дъжда, и никога не бях изпитвал толкова разтърсващо усещане като онази първа целувка. Отдръпнах се назад шокиран. Лазерното фенерче се бе вдигнало нагоре помежду ни и можех да видя блясъка на тъмните й очи… които навярно изглеждаха палави, вероятно облекчени, сякаш беше завършило дълго очакване и… нещо друго.
— Довиждане, Рол — каза тя и повдигна своя край на каяка.
Замаян, аз пуснах носа в тъмната вода под рампата и се пъхнах в отвора на лодката. А. Бетик го бе направил специално за мен като добре ушит костюм. Докато се намествах, внимавах да не натисна червения бутон. Енея отблъсна каяка и той заплава в двайсет сантиметра вода. Тя ми подаде двойното гребло, после раницата и накрая лазерното фенерче.
Насочих лъча към тъмната вода помежду ни.
— Къде е телепорталът? — попитах. Чух думите сякаш в далечината, като че ли ги бе изрекъл трети човек. Мислите и чувствата ми продължаваха да са насочени към целувката. Бях на трийсет и две години. Това дете едва беше навършило шестнайсет. Моята работа бе да я закрилям и да пазя живота й, докато някой ден успеехме да се върнем при стария поет на Хиперион. Това беше лудост.