— Ще го видиш — отвърна тя. — По някое време след разсъмване.
Следователно на часове разстояние. Това бе театър на абсурда.
— И какво да правя, след като открия кораба? Къде ще се срещнем?
— Има един свят, наречен Тян Шан — каза Енея. — Това означава „Райска планина“. Корабът ще знае как да го открие.
— В Мира ли е? — попитах аз.
— На границите му — отговори тя. Дъхът й висеше в студения въздух. — Преди беше в Периферията на Хегемонията. Мирът го е включил в Протектората и е обещал да прати там мисионери, но още не е цивилизован.
— Тян Шан — повторих аз. — Добре. Как да те открия? Планетите са големи неща.
Под подскачащия лъч на фенерчето можех да видя тъмните й очи. Бяха влажни от дъжда или от сълзи, а може би и от двете.
— Намери планината, наречена Хенг Шан, Свещената планина на Севера, Близо до нея ще има място, наречено Хсуан-кунг Ссу. Това означава „Храм, висящ във въздуха“. Аз ще съм там. Направих груб жест с юмрук.
— Страхотно, значи само ще трябва да се отбия до местния мирски гарнизон, да помоля да ме упътят към Храма, висящ във въздуха, и ти ще висиш там и ще ме чакаш.
— На Тян Шан има само няколко хиляди планини — тъжно отвърна Енея. — И само няколко… града. Корабът може да открие Хенг Шан и Хсуан-кунг Ссу от орбита. Няма да си в състояние да се приземиш там, но ще успееш да се спуснеш.
— Защо да не съм в състояние да се приземя? — попитах аз, раздразнен от всички тези плетеници в кодирани загадки.
— Ще разбереш, Рол — каза тя. Гласът и беше изпълнен със сълзи, също като очите й. — Моля те, тръгвай.
Течението се опитваше да ме отнесе, но аз започнах да греба и върнах лекия малък каяк обратно. Енея вървеше покрай брега успоредно с мен. Небето на изток като че ли леко изсветляваше.
— Сигурна ли си, че ще се срещнем там? — надвиках отслабващия дъжд аз.
— Не съм сигурна в нищо, Рол.
— Дори, че ще преживеем това ли? — Не бях наясно какво разбирах под „това“. Дори не знаех какво разбирах под „ще преживеем“.
— Особено за това — отвърна момичето и аз видях старата усмивка, изпълнена с дяволитост, очакване и нещо като тъга, примесена с неволна мъдрост.
Течението ме отнасяше.
— Колко време ще ми трябва, за да открия кораба?
— Няколко дни, струва ми се — извика Енея. Вече бяхме на няколко метра един от друг и течението ме отнасяше навътре в Мисисипи.
— А когато намеря кораба, колко време ще ми трябва, за да стигна до… до Тян Шан?
Енея ми отговори, но думите се загубиха в шума на вълните, плискащи се в корпуса на малкия ми каяк.
— Какво? — провикнах. — Не те чух.
— Обичам те — извика Енея и гласът й беше ясен и чист над тъмните води.
Реката ме понесе. Не можех да говоря. Ръцете ми не помръднаха, когато си помислих да загреба срещу мощното течение.
— Енея? — Насочих фенерчето към брега, зърнах пончото й под светлината на лъча, бледия овал на лицето й в сянката на качулката. — Енея!
Тя извика нещо и ми махна. Отвърнах й.
За миг течението стана ужасно силно. Усърдно загребах, за да не се блъсна в цяло дърво, заседнало в пясъчна плитчина и после се озовах встрани от централното течение. Носех се на юг. Погледнах назад, но стените на последните сгради в Ханибал скриваха скъпото ми момиче.
Минута по-късно чух бръмчене като от електромагнитните тласкачи на спускателния кораб, но когато вдигнах очи, видях само сянка. Можеше да е тя. Можеше да е и нисък облак в нощта.
Реката ме отнасяше на юг.
5.
Отец-капитан де Соя беше откаран от системата Пацем с НСК „Рагил“, крайцер от клас „архангел“, подобен на кораба, чието командване му бяха наредили да поеме. Убит от ужасното ускорение на мигновения двигател, сега известен в мирския флот като „гидеонов“, де Соя бе възкресен за два, вместо за обичайните три дни — възкресителните капелани поеха допълнителния риск от неуспешно възкресяване заради спешното назначение на отец-капитана — и се озова на стратегическата станция на мирския флот Омикрон2 — Епсилон3, в орбита около безлюден, скалист свят, въртящ се в мрака отвъд Епсилон Еридани в Старите територии, само на няколко светлинни години от мястото, на което някога беше съществувала Старата Земя.
Де Соя получи един ден за възстановяване на уменията си и след това се качи на совалка, за да стигне до зоната за дислоциране на Омикрон2 — Епсилон3, разположена на сто хиляди клика от военната база. Момичето-юнкер, което пилотираше совалката, се отклони от пътя си, за да може отец-капитанът добре да разгледа новия си кораб и въпреки желанието си, де Соя се развълнува от онова, което видя.