Но през по-голямата част от пътуването ни река Тетида носеше трима ни с Енея и А. Бетик през пусти земи — зловещо пусти на Хеброн и Нова Мека, сякаш някакъв ужас бе унищожил населението — и ние бяхме оставени на мира.
Но не и тук. Лусус бе жив и кипящ. За първи път разбирах защо тези планетарни плетеници са наречени „кошери“.
Когато пътувахме през безлюдни райони, ние с момичето и андроида можехме да правим каквото поискаме. Сега, сам и на практика невъоръжен в малкия си каяк, аз махах на мирските полицаи и преродените лусусиански свещеници, които минаваха покрай мен. Тук каналът беше широк не повече от трийсет метра, бреговете му бяха облицовани с бетон и пластмаса, нямаше притоци и скрити места. Под мостовете и прелезите падаха сенки, също като под телепортала нагоре по течението, но речният трафик минаваше през тях в постоянен поток. Нямаше къде да се скрия.
За първи път се замислих за безумието на телепортаторното пътуване. Дрехите ми бяха чуждоземни и щяха да привлекат вниманието, веднага щом излезех от каяка. Тялото ми не приличаше на лусусианско. Хиперионският ми диалект щеше да се различава от местния. Нямах пари, идентификационен чип, книжка за управление на ЕМПС и кредитни карти, мирски енорийски документи и местожителство. Когато спрях за малко каяка до някакъв крайречен бар — от вентилаторите се носеше миризма на пържоли на скара или подобна храна и караше слюнките ми да текат, а дъхът на мая загатваше за пивоварни и студена бира, — аз разбрах, че почти със сигурност ще ме арестуват две минути след като вляза в подобно заведение.
Между световете в Мира пътуваха хора — главно милионери, бизнесмени и авантюристи, готови да прекарат месеци в криогенна сомния и да съберат години време-дълг в. транспортните кораби на Търговския мир, самодоволни в кръстоидната си увереност, че когато се върнат, работата, домът и семейството ще ги чакат в стабилната им християнска вселена, — но това се случваше рядко и никой не сновеше между планетите без пари и разрешение от Мира. Две минути след като влезех в това кафене, бар, ресторант или каквото там беше, някой навярно щеше да съобщи в местната полиция или на мирските военни. Веднага щяха да разберат, че нямам кръстоид — езичник във вселена на преродени християни.
Като облизвах устни и с къркорещ стомах, с натежали от изтощение и местната гравитация ръце, с очи, сълзящи от безсъние и силно раздразнение, аз загребах надалеч от крайречното кафене и продължих надолу по течението, като се надявах, че следващият тедепортатор ще е по-близо.
И тук ще устоя на изкушението да разкажа за всички прелестни гледки и звуци, за странните хора, които виждах и с които се срещах. Никога не бях ходил на толкова уреден, оживен и затворен свят като Лусус и спокойно бих могъл да остана тук месец в разглеждане на кипящия Кошер, който зърнах от реката.
След шест часа път по течението в канала на Лусус минах под благословената арка и излязох на Фройд, забързан, гъсто заселен свят, за който не знаех почти нищо и който дори не бих могъл да разпозная, ако не бяха навигационните файлове на инфотерма. Тук най-после успях да поспя, след като скрих каяка във висока пет метра отходна тръба, а самият аз се свих под пипала от промишлена фибропластмаса, заседнали в телената решетка.
Спах на Фройд цяло стандартно денонощие, но дните тук се равняваха на трийсет и девет стандартни часа и когато по-малко от пет клика нататък по реката открих следващия телепортал и отново се прехвърлих, денят на пристигането ми едва завършваше.
От слънчевия Фройд, населен с мирски граждани в сложни пъстри тъкани и ярки пелерини, реката ме отнесе на Невърмор с неговите врязани в скалите села и каменните му замъци, кацнали върху стените на каньони под вечно мрачни небеса. През нощта на Невърмор комети разцепваха небето и подобни на врани летящи същества — по-скоро гигантски прилепи, отколкото птици — размахваха ципести криле ниско над реката и скриваха блясъка на кометите с черните си тела.