После, докато адмирал Алдикакти мърмореше за „вероятното“ в Ойортния облак, спецчастта силно намали ускорението по огромна дъга около гигантската звезда, така че всички командири и техните помощници да се срещнат в тактическото пространство, за да обсъдят симулацията преди корабите от „ГИДЕОН“ да се прехвърлят в космоса на прокудените.
Де Соя винаги бе смятал тези съвещания за проява на самодоволство: трийсетина мъже и жени в мирски униформи, изправени като гиганти — или в този случай седнали като гиганти, тъй като използваха равнината на еклиптиката като виртуална маса, — дискутиращи попадения, стратегия, технически повреди и скорост на действие, докато яростното слънце пламтеше по средата на пространството и увеличените кораби се движеха по бавните си, нютонови елипси като въгленчета, прегарящи черно кадифе.
По време на тричасовото съвещание решиха, че „вероятното унищожаване“ не е приемливо, че по толкова трудни цели е трябвало да изстрелят поне пет пилотирани от ИИ хиперкинетични ракети и че след като се уверят в унищожаването и на трите кораба, е трябвало да приберат всички неизползвани ракети. Последва дискусия за изразходваните средства, скоростта на стрелба и уравненията попадение/разход/резерви по време на такава мисия, при която не можеха да получават нови доставки. Възприе се стратегия, според която един от архангелите щеше да влиза във всяка система трийсет светлинни минути преди другите и да привлича вниманието на сензорите и електромагнитното противодействие, докато останалите го последват половин светлинен час по-късно и очистят всички „вероятни“.
След като бяха прекарали по-голямата част от продължилия двайсет и два часа ден на бойните постове и целият личен състав се бореше с поствъзкресителното емоционално напрежение, от „Уриил“ се получиха координатите за скока в системата, в която се знаеше, че има прокудени. Седемте архангела ускориха към точката си на прехвърляне и отец-капитан де Соя отиде да поговори с новия си екипаж и да окуражи всички. Той остави сержант Грегориъс и петимата си швейцарски гвардейци за накрая.
По време на дългото им пътуване из спиралния ръкав по следите на момичето-дете на име Енея и след като бяха прекарали месеци заедно на стария „Рафаил“, отец-капитан де Соя беше решил, че му е писнало да нарича сержант Грегориъс толкова официално и повика досието му, за да научи малкото му име. За своя изненада де Соя откри, че той няма малко име. Едрият сержант бе израснал на северния континент на блатистия свят Патауфа в култура на воини, където всеки се раждал с по осем имена — седем от които „имена на слабостта“ — и където единствено оцелелите от „седемте изпитания“ имали привилегията да оставят имената на слабостта си и да станат известни само с името на силата си. Корабният ИИ беше съобщил на отец-капитана, че само по един воин на около три хиляди, подложили се на „седемте изпитания“, оцелявал и успявал да се избави от имената на слабостта си. Компютърът нямаше информация за характера на изпитанията. Освен това Досието бе показало, че Грегориъс е първият патауфски шотландо-маор, приет в морската пехота и след това избран да постъпи в елитната швейцарска гвардия. На де Соя винаги му се бе искало да попита сержанта какви са „седемте изпитания“, но никога не бе събирал смелост.
Този ден, когато отец-капитанът се спусна по шахтата с нулева гравитация и мина през ирисовия вход на кают-компанията, сержант Грегориъс изглеждаше толкова щастлив да го види, че сякаш се канеше да го притисне в мечешките си обятия. Вместо това сержантът пъхна босите си крака под задържащата летва, изпъна се и извика:
— Мирно! — Петимата му войници зарязаха заниманията си — четене, почистване или разглобяване на оръжието — и се опитаха да пъхнат крака под летвата. За миг кают-компанията се изпълни с летящи бележници, пълнители, пулсови ножове, броня и разглобени енергийни копиемети.
Отец-капитан де Соя кимна на сержанта и огледа петимата командоси — трима мъже, две жени, всички ужасно, ужасно млади. Освен това бяха стройни, мускулести, съвършено приспособени към нулева гравитация и очевидно готови за битка. Всички те бяха ветерани. Всеки от тях се бе отличил достатъчно, за да бъде избран за тази мисия. Де Соя виждаше нетърпението им да влязат в сражение и това го натъжи.
След няколко минути на проверка, представяне и разговор с личния състав, отец-капитанът каза на Грегориъс да го последва и се оттласна през задния ирисов кръг към оръжейната каюта. Когато останаха сами, де Соя протегна ръка.
— Адски се радвам да те видя, сержант.