Енея поклати глава и отпи от чая си.
— Ти не виждаш, Рол, но те виждат. Вече са ме определили като вирус. И са прави… за Църквата бих могла да съм тъкмо това. Вирус, като древния HIV на Старата Земя или Червената смърт, която се развихри в Периферията след Падането… Вирус, който прониква във всяка клетка на организма и препрограмира РНК в нея… или поне заразява достатъчно клетки, така че организмът да се разруши… и умре.
В съня си аз се носех над брезентово-каменния заслон на Енея като ястреб в нощта, виех се високо сред непознатите звезди над Старата Земя и ни виждах — момичето и мъжа — седнали под светлината на керосиновата лампа във вестибюла като изгубени души на изгубен свят. И ние бяхме точно такива.
През следващите два дни болката и съзнанието ме връхлитаха и се изгубваха, сякаш бях лодка сред океана, носеща се по вълните сред бури и после огряна от слънчева светлина. Пиех огромни количества вода, която жените в синьо ми носеха в стъклени чаши. Влачех се до тоалетната и уринирах през филтър, за да се опитам да хвана камъчето, предизвикало ужасните ми мъки. Камъче нямаше. И всеки път се дотътрях обратно до леглото и чаках болката отново да започне. Тя никога не закъсняваше. Дори тогава съзнавах, че героичните приключения не би трябвало да са такива.
Преди да продължи по реката към мястото на катастрофата лекарката ми даде да разбера, че и мирският страж, и местният свещеник имат комуникатори и че ще съобщят в базата, ако предизвиквам каквито и да е проблеми. Д-р Молина ми обясни точно колко сериозно ще стане положението ми, ако се наложи командирът от мирския флот да извади плъзгач от ученията, само за да докара някакъв арестант. Междувременно ми каза да продължавам да пия много вода и да пикая винаги, когато мога. Ако камъчето не излезело, щяла да ме закара в лазарета на ареста и да го разбие със звукови вълни. Тя остави на жената в синьо още четири дози ултраморфин и замина, без да се сбогува. Стражът — лусусианец на средна възраст, два пъти по-тежък от мен, с иглен пистолет в кобура си и с неврален остен на колана си — надникна в стаята, озъби ми се и излезе навън, за да застане пред входната врата.
Ще престана да наричам главата на дома „жената в синьо“. През първите няколко часа страдания за мен тя беше само това — освен моя спасителка, разбира се, — но до следобеда на първия цял ден, който прекарах в дома й, научих, че се нарича Дем Риа, че главният й брачен партньор е другата жена, Дем Лоа, че третият член на тройния им брак е много по-младият мъж Алем Микаил Дем Алем, че момиченцето в къщата е Сее Амбре, дъщеря на Алем от предишен трибрак, че бледото момче без коса — което изглеждаше на около осем стандартни години — се нарича Бин Риа Дем Лоа Алем и е дете от сегашното им партньорство, макар изобщо да не успях да разбера на коя от жените е биологична рожба — и че умира от рак.
— Медицинският старейшина в нашето село… той почина миналия месец и никой не го замести… миналата зима пратихме Бин в собствената ни болница в Кероа Тамбат, но можеха да му направят само радиационна и химиотерапия и да се надяват на най-доброто — седнала онзи следобед до леглото ми, каза Дем Риа.
Дем Лоа седеше наблизо на друг стол с права облегалка. Бях попитал за момчето, за да не приказваме за собствените ми проблеми. Сложните роби на жените блестяха в кобалтовосиньо, въпреки че слънчевите лъчи огряваха кирпичените стени зад тях в тъмно и кървавочервено. Дантелени завеси разчленяваха светлината и сенките на сложни негативни пространства. Разговаряхме в промеждутъците между пристъпите ми. Тогава кръстът ме болеше така, сякаш някой ме е ударил с тежка тояга, но това бе съвсем слаба болка в сравнение с нажеженото страдание, когато камъчето се придвижваше. Лекарката беше казала, че болката е добър признак — когато ме боли най-силно, камъчето се движи. И болките като че ли бяха съсредоточени в долната част на стомаха ми. Но д-р Молина също бе казала, че докато го изпикая, могат да минат месеци, ако е достатъчно малко, за да мине от само себе си. Ако са много, бе обяснила тя, камъните трябвало да се разбият или извадят по хирургичен път. Насочих мислите си обратно към здравето на детето, за което говорехме.
— Радиационна и химиотерапия — с отвращение повторих аз.
Сякаш Дем Риа беше казала, че медикът е предписал на момчето пиявици и дози живак. Хегемонията бе знаела как да лекува рака, но след Падането повечето познания и техники за генно изменяне бяха забравени. А онова, което не беше забравено, бе прекалено скъпо за обикновените хора, след като Мрежата на световете завинаги беше изчезнала: Търговският мир разнасяше стоки между звездите, но процесът бе бавен, скъп и ограничен. Медицината се беше върнала с няколко века назад. Собствената ми майка бе починала от рак — отказвайки радиационна и химиотерапия след поставяне на диагнозата в мирската клиника „Мурс“.