Но тази теория не се отнасяше за случая. Църквата никога не би допуснала съществуването на самостоятелни интелекти, способни на такова съвършено, абстрактно мислене. Мирският флот бе разработил нападателни стратегии, за да реши проблема с възкресяването, така че защитниците да не могат да го използват като преимущество. Просто казано, битките нямаше да се водят по взаимно съгласие. Седемте архангела бяха предназначени да се спускат над врага като юмрук Божи и в момента те правеха тъкмо това.
По време на първите три прониквания на спецчаст „ГИДЕОН“ в пространството на прокудените корабът на майка капитан Стоун „Гавриил“ се прехвърляше първи и рязко намаляваше ускорението в системата, привличайки всички далекообхватни електромагнитни, неутринови и други сензори. Ограничените ИИ на борда на „Гавриил“ бяха достатъчни, за да определят положението и вида на всички отбранителни позиции и обитаеми центрове в системата, като в същото време следяха бавното придвижване на нападателните и търговските съдове на прокудените.
Трийсет минути по-късно в системата се прехвърляха „Уриил“, „Рафаил“, „Ремиил“, „Сариил“, „Михаил“ и „Рагил“. Като понижаваше скоростта само до три четвърти от светлинната, спецчастта се понасяше като куршум в сравнение с тътрещите се като охлюви фотонни кораби на прокудените. Получавайки разузнавателните сведения и насочващи данни чрез теснолъчево предаване от „Гавриил“, „ГИДЕОН“ откриваше огън с оръжия, които не хранеха никакво уважение към ограниченията на светлинната скорост. Усъвършенстваните хиперкинетични ракети с хокингови двигатели проблясваха сред вражеските кораби и над населените центрове, някои се насочваха точно, за да унищожат целите, а други се взривяваха във внимателно оформени но случайни плазмени или термоядрени експлозии. В същия миг в реалното пространство се прехвърляха скоростни сонди с хокингови двигатели, изстрелваха конвенционални лазерни копия и СПБ като многобройни смъртоносни морски таралежи и унищожаваха абсолютно всичко в радиус от сто хиляди клика.
Но най-ужасни бяха лъчите на смъртта, които архангелите използваха като невидими коси. Те се разпространяваха по следите от хокинговите двигатели на сондите и ракетите и се прехвърляха в реалното пространство като страшен меч Божи. За миг се изпаряваха безброй трилиони синапси и десетки хиляди прокудени умираха, без изобщо да разберат, че са били нападнати.
И тогава спецчаст „ГИДЕОН“ се появяваше в системата с огнени опашки, простиращи се на хиляди километри, и се приближаваше, за да довърши врага окончателно.
Всяка от седемте звездни системи, които трябваше да бъдат атакувани, беше проучена от сонди-роботи с мигновени двигатели, потвърждаващи присъствието на прокудени и определящи предварителните цели. Всяка от седемте звездни системи си имаше наименование — обикновено просто буквено-цифрено обозначение според Новия ревизиран общ каталог, — но командният състав на борда на НСК „Уриил“ им бе дал кодови имена — имената на седемте архидемона, споменати в Стария завет.
Цялата тази кабалистична нумерология се струваше на отец-капитан де Соя малко прекалена — седем архангела, седем звездни системи, седем архидемона, седем смъртни гряха. Но скоро свикна да нарича целите със съкратените им имена.
Системите бяха следните: Велфегор (леност), Левиатан (завист), Велзевул (лакомия), Сатана (гняв), Асмодей (разврат), Мамон (алчност) и Луцифер (горделивост).
Велфегор беше система с червено джудже, която напомняше на де Соя за звездната система на Бърнард, но вместо прелестния, изцяло тераформиран Свят на Бърнард, носещ се близо до слънцето, единствената планета на Велфегор бе газов гигант, сходен с Вихрушка, забравеното дете на звездата на Бърнард. Около този безименен газов гигант имаше истински военни обекти: станции за презареждане на фотонните кораби на рояците на прокудените, насочващи се за нападение на мирската Велика стена, гигантски танкери, пренасящи газ от планетата до орбитата й ремонтни докове. Де Соя без колебание даде заповед „Рафаил“ да ги атакува и ги превърна в орбитална лава.
„ГИДЕОН“ откри повечето действителни населени центрове на прокудените да се носят в троянските пунктове отвъд газовия гигант — безброй малки орбитални гори, изпълнени с десетки хиляди приспособени към космоса „ангели“, повечето панически разперили крилете си от силово поле под слабата, червена слънчева светлина при появата на спецчастта. Седемте архангела превърнаха тези деликатни екоконструкции в развалини, унищожиха всички гори, астероиди-пастири и напоителни комети, изгаряйки бягащите прокудени ангели като мушици в пламък и без много да се бавят между входните и изходните си точки на прехвърляне. Въпреки внушителното си име втората система, Левиатан, бе бяло джудже от типа на Сириус В и близо до бледия му огън се бяха скупчили само десетина астероида на прокудените. Тук нямаше нито един от очевидните военни обекти, които де Соя с такава готовност беше атакувал в системата Велфегор: астероидите нямаха никаква защита и навярно представляваха кухи скали с атмосфера, предназначени за онези прокудени, които бяха избрали да не се адаптират към вакуума и силната радиация. Спецчаст „ГИДЕОН“ ги помете с лъчи на смъртта и продължи напред.