В своята част от изповедалнята де Соя мълчеше. Каютата бе сглобяема и можеше да се демонтира, когато „Рафаил“ набираше скорост или влизаше в сражение, с други думи през повечето време, но сега миришеше на дърво, пот, кадифе и грях, като всички истински изповедални. Отец-капитанът бе намерил този свободен половин час през последния етап от изкачването им към точката на прехвърляне в шестата система на прокудените Мамон и предложи на екипажа си време за изповед, но беше откликнал единствено сержант Грегориъс.
— Та когато се приземихме, сър… отче, наредих на жените от моя взвод да се заемат с херметичната камера на южния полюс. Взривихме вратите без проблем, отче, и после активирахме собствените си полета за боя в тунелите.
Де Соя кимна. Бойните костюми на швейцарската гвардия винаги бяха най-добрите в човешката вселена — предназначени за оцеляване, движение и бой във въздух, вода, вакуум и силна радиация, годни да издържат на удар, енергийно копие и експлозиви до един килотон. Новите екипи на командосите обаче имаха собствени сдържащи полета клас четири, които можеха да се сливат с по-мощните полета на кораба.
— Прокудените ни нападнаха там, отче, в тъмния лабиринт на входните тунели. Някои от тях бяха създания, адаптирани към космоса, сър… ангели със затворени криле. Но повечето бяха просто приспособени към слаба гравитация и носеха пластокостюми… слаба защита, меко казано, отче. Опитаха се да използват срещу нас лазерни копия, пушки и лъчи, но носеха очила за нощно виждане, за да усилят слабата светлина в астероида, сър, и ние първи ги видяхме с филтрите си. Първи ги видяхме и първи стреляхме. — Сержант Грегориъс отново си пое дъх. — Само за няколко минути си пробихме път до вътрешните шлюзове, отче. Всички прокудени, които се опитаха да ни спрат в тунелите, останаха да се носят там…
Отец-капитан де Соя мълчеше.
— Вътре, отче… хм… — Грегориъс прочисти гърлото си. — Двата взвода едновременно взривиха вътрешните врати, сър… на северния и южния полюс. Междинните глобуси, които оставяхме в тунелите, предаваха теснолъчевите съобщения, така че нито за миг не сме преставали да поддържаме връзка с взвода на Клюдж… нито пък с корабите както знаете, отче. На вътрешните врати имаше резервни системи, точно както предполагахме, но и тях ги взривихме, а също и аварийните мембрани секунда по-късно. Цялата вътрешност на скалата беше куха, отче… е, ние го знаехме, разбира се… но никога преди не бях влизал в родилен астероид, отче. Бил съм в много военни скали, да, но никога в родилна…
Де Соя мълчеше.
— Диаметърът й беше около един клик и по средата имаше много от техните паяжинни нискогравитационни бамбукови кули, отче. Отвътре астероидът не беше сферичен или гладък, а повече или по-малко следваше външната форма на скалата, нали разбирате.
— Картоф — отвърна отец-капитан де Соя.
— Да, сър. И отвътре целият беше надупчен, отче. С много пещери и кухини навсякъде… бърлоги за бременните прокудени, предполагам.
Де Соя кимна в мрака и погледна към хронометъра си, като се чудеше дали обикновено лаконичният сержант ще успее да стигне до извършените си грехове, преди да се наложи да демонтират изповедалнята за прехвърлянето.
— За прокудените трябва да беше истински хаос, отче… с ужасния рев от излизането на въздуха през двата взривени херметични шлюза като вода по канал. Въздухът беше пълен с прах, останки и убити прокудени като въртоп от листа в буря. Носехме външните си слушалки, отче, и шумът беше невероятен, докато въздухът прекалено не се разреди, за да го пренася — бучеше вятър, прокудените крещяха, техните и нашите копия пращяха като пламнали съчки, избухваха плазмени гранати и ехото кънтеше в онази огромна пещера минути наред — беше шумно, отче.
— Да — отвърна в мрака отец-капитан де Соя.
Сержант Грегориъс отново си пое дъх.
— Така или иначе, отче, имахме заповед да донесем по две проби от всичко… възрастни мъжки, адаптирани и неадаптирани към космоса, възрастни женски, бременни или не, по две прокудени хлапета, в предпубертета и бебета… и от двата пола. Затова двата ни взвода имаха много работа, трябваше да ги зашеметяваме и прибираме в чували. Гравитацията във вътрешността на астероида едва беше достатъчна… една десета g… за да задържа чувалите там където ги оставяхме.
Последва миг на мълчание. Отец-капитан де Соя тъкмо се канеше да заговори, да сложи край на изповедта, когато сержант Грегориъс прошепна през паравана и мрака които ги разделяха:
— Извинете ме, отче, зная, че всичко това ви е известно. Просто… трудно е да… както и да е, това беше най-ужасната част, отче. Тогава повечето от прокудените, които не бяха видоизменени… адаптирани към космоса… вече бяха мъртви или умираха. От декомпресията, лазерните копия или гранатите. Не използвахме жезлите на смъртта. Нито Клюдж, нито аз бяхме казали каквото и да е на момчетата… просто никой от нас не ги използва.