Мъжът се измести от хромирано-сребристата си форма и секунда по-късно фигурата, която носеше, направи същото. Жената, изплувала от живака, сякаш беше близначка на късокосата жена в космическия костюм.
— Къде е детето на кучката? — попита спасената. Някога се бе наричала Радамант Немес.
— Няма го — отвърна спасителят й. Двамата с другия мъж можеха да са братя или клонинги. — Минаха през последния телепортатор.
Радамант Немес леко сбърчи лице. Тя свиваше пръсти и мърдаше ръце, сякаш се опитваше да преодолее изтръпване в крайниците си.
— Поне успях да убия проклетия андроид.
— Не — възрази другата жена, нейната близначка. Тя нямаше име. — Те заминаха със спускателния кораб на „Рафаил“. Андроидът загуби едната си ръка, но автохирургът запази живота му.
Немес кимна и погледна назад към скалистия склон, по който продължаваше да се стича лава. Блясъкът на пожара осветяваше лъскавата паяжина от моновлакно над реката. Гората зад тях гореше.
— Там… не беше… приятно. Не можех да се движа с цялата сила на корабното копие, което ме изгаряше, и после не успях да се фазоизместя с цялата тази скала около мен. Трябваше невероятна концентрация, за да запазя енергията си и да поддържам активен фазоизместващ интерфейс. Колко време бях заровена там?
— Четири земни години — отговори мъжът, който до този момент бе мълчал.
Радамант Немес повдигна тънките си вежди, по-скоро въпросително, отколкото от изненада.
— И все пак Техноцентърът знаеше къде съм…
— Техноцентърът знаеше къде си — каза другата жена. Гласът и изражението на лицето й бяха абсолютно еднакви с тези на спасената. — Техноцентърът знаеше също, че си се провалила.
Немес едва забележимо се усмихна.
— Значи тези четири години са били наказание.
— Напомняне — поправи я мъжът, който я бе изтеглил от скалата.
Радамант Немес направи две крачки, сякаш проверяваше способността си да пази равновесие. Гласът й бе спокоен.
— Тогава защо дойдохте сега за мен?
— Заради момичето — отвърна другата жена. — То се връща. Ние трябва да възобновим мисията ти.
Немес кимна.
Мъжът, който я беше спасил, постави длан върху слабото й рамо.
— И те моля да си помислиш за това — каза той, — че четири години, погребана в огън и камък, няма да са нищо в сравнение с онова, което можеш да очакваш, ако отново се провалиш.
Немес продължително го изгледа, без да отговори. После със съвършено отмерено движение се извърна от лавата и пламъците и четиримата в абсолютен синхрон закрачиха към спускателния кораб.
На пустинния свят Мадредедиос, на високото плато, наречено Ляно Естакадо заради атмосферните генераторни пилони, пресичащи като решетка пустинята на равни, десеткилометрови интервали, отец Федерико де Соя се готвеше за ранната утринна меса.
Пустинното градче Нуево Атлан имаше по-малко от триста жители — предимно мирски миньори в бокситните мини, очакващи да умрат преди да се приберат вкъщи, смесени с неколцина покръстени марияисти, които с мъка изкарваха прехраната си като пастири на коргори в отровната пустош — и отец де Соя знаеше точно колко души ще има в параклиса за ранната меса: четирима — възрастната г. Санчес, старата вдовица, за която се говореше, че шейсет и две години преди това е убила съпруга си по време на прашна буря, близнаците Перел, които — поради неизвестни причини — предпочитаха старата, порутена черква пред чистия и климатизиран параклис на компанията в миньорския резерват, и тайнственият старец с обезобразено от радиация лице, който коленичеше на последния ред и никога не взимаше причастие.
Бушуваше прашна буря — тук винаги бушуваше прашна буря — и отец де Соя трябваше тичешком да вземе последните трийсет метра от кирпичения си енорийски дом до черковната ризница, покрил главата и раменете си с качулка от прозрачна фибропластмаса, за да предпази расото и квадратната си шапка, пъхнал молитвеника дълбоко в джоба си. Всяка вечер, когато сваляше расото или окачваше шапката си на закачалката, пясъкът се стичаше от тях като червен водопад, като засъхнала кръв от строшен пясъчен часовник. И всяка сутрин, когато отваряше молитвеника си, между страниците скърцаше пясък и полепваше по пръстите му.
— Добро утро, отче — каза Пабло, когато свещеникът припряно влезе в ризницата и затвори пропуканата херметична врата.
— Добро утро, Пабло, мой най-верни дяконе — отвърна отец де Соя. Всъщност, мислено се поправи свещеникът, Пабло беше единственият му дякон. Простодушие дете — простодушие в древния смисъл на думата, не особено умно, както и в смисъл на честно, искрено, вярно и добро, — Пабло бе там, за да помага на де Соя да отслужва месата всяка делнична сутрин в 0630 ч. и два пъти в неделя — макар че на ранната неделна меса идваха само същите четирима души, а втората посещаваха и дванайсетина миньори.