— Вярата в приятел е… приятелство — опитах се да обясня. — Вярност. — Поколебах се. — Обич.
— А вярата в месия? — настоя Енея. Очите й блестяха на светлината.
Направих безцеремонен, отхвърлящ жест.
— Това е религия.
— Ами ако твоята приятелка е месията? — вече открито усмихната попита тя.
— Искаш да кажеш: „Ами ако твоята приятелка смята, че е месията?“ — поправих я аз. Отново свих рамене. — Предполагам, че й оставаш верен и се опитваш да не я допускаш до това убежище.
Усмивката на Енея изчезна, но усещах, че това не е заради грубата ми забележка. Погледът й се бе насочил навътре към нея.
— Иска ми се да беше толкова просто, скъпи ми приятелю.
Трогнат, изпълнен с вълна на тревога, истинска като пристъп на гадене, аз омекнах.
— Щеше да ми казваш защо си избрана за този месия, хлапе. Какво те прави връзката между два свята.
Момичето — млада жена, съзнавах аз — тържествено кимна.
— Бях избрана, просто защото съм първото дете на Техноцентъра и човешкия род.
Бе казвала това и преди. Този път кимнах.
— Значи това са двата свята, които свързваш… Техноцентъра и нас, така ли?
— Два от световете, да — отвърна Енея и отново вдигна поглед към мен. — Но не единствените. Тъкмо това правят месиите, Рол… хвърлят мост между различни светове. Между различни епохи. Осигуряват връзката между две несъвместими концепции.
— И връзката ти с тези два свята те прави месията? — отново попитах аз.
Енея бързо, почти нетърпеливо поклати глава. В очите й проблясна нещо като гняв.
— Не — рязко отвърна тя. — Аз съм месията заради онова, което мога да правя. Премигнах от яростта й.
— Какво можеш да правиш, хлапе?
Енея протегна ръка и нежно ме докосна.
— Спомняш ли си, когато ти казах, че Църквата и Мирът са прави за мен, Рол? Че съм вирус?
— А-ха.
Тя ме стисна за китката.
— Мога да предавам този вирус, Рол. Мога да заразявам други. В геометрична прогресия. Епидемия от заразоносители.
— Заразоносители на какво? — попитах аз. — На месианство ли?
Тя поклати глава. Изражението й бе толкова тъжно, че ми се прииска да я утеша, да я прегърна. Ръката й продължаваше да стиска китката ми.
— Не — заяви тя. — Просто на следващата стъпка в онова, което сме. В онова, което можем да бъдем. Поех си дъх.
— Говориш за учението за физиката на любовта — казах аз. — За възприемането на любовта като основна сила на вселената. Това ли е вирусът?
Без да пуска китката ми, тя продължително ме изгледа.
— Това е източникът на вируса — тихо отвърна Енея. — А аз уча как да използваме тази енергия.
— Как? — прошепнах.
Енея бавно премигна, сякаш тя беше онзи, който сънуваше и скоро щеше да се събуди.
— Да речем, че има четири стъпки — каза тя. — Четири етапа. Четири равнища.
Зачаках. Пръстите й оформиха примка около китката ми.
— Първата стъпка е да научиш езика на мъртвите — продължи Енея.
— Какво общо има…
— Шт! — Тя притисна към устните си показалеца на свободната си ръка.
— Втората е да научиш езика на живите — каза момичето.
Кимнах, без да разбирам нищо.
— Третата е да чуеш музиката на сферите — промълви тя.
По време на заниманията си в библиотеката в Талиезин-запад бях попадал на този древен израз: той бе съвсем объркан с астрология, с донаучната епоха на Старата Земя, с Кеплеровите малки дървени модели на слънчевата система, представляващи съвършени форми, обвивки на звезди и планети, движени от ангели… безброй томове с двусмислености. Нямах представа за какво говори младата ми приятелка и какво може да е значението на думите й в епоха в която човечеството се движеше през спиралния ръкав на галактиката по-бързо от светлината.
— Четвъртата стъпка — отново насочила поглед към себе си, продължи Енея — е да научиш как да направиш първата стъпка.
— Първата стъпка — объркан, повторих аз. — Искаш да кажеш първата стъпка, за която спомена… каква беше тя? Да научим езика на мъртвите ли?
Енея поклати глава и погледът й бавно ме фокусира. Сякаш за миг бе отишла някъде другаде.
— Не — отвърна тя. — Искам да кажа да направиш първата стъпка.
Почти затаил дъх, аз прошепнах:
— Добре. Готов съм, хлапе. Научи ме.
Енея отново се усмихна.
— Тъкмо това е иронията, Рол, обич моя. Ако реша да го направя, винаги ще бъда известна като Онази, която учи. Но глупавото е, че няма нужда да уча на това. Трябва само да предам този вирус, за да обясня всеки от етапите на онези, които искат да се научат.
Погледнах надолу към тънките й пръсти около китката ми.