Никоя от тъкачките не дойде при мен.
Тъкачките не искаха да записвам оплакванията им, затова бях шокирана, когато един от конярите пожела.
Намери ме след вечеря: пресрещна ме на пътеката към конюшнята, докато си правех вечерна разходка с хрътката си.
— Мистрес Бриена? — Конярят застана пред мен, с висока, слаба и издължена фигура, с тъмна коса, сплетена в традиционните мевански плитки. Не знаех защо изглежда толкова разтревожен, докато не осъзнах, че погледът му е прикован върху Неси: хрътката започваше да ръмжи по него.
— Кротко, Неси — казах и настръхналата козина около врата ѝ се слегна. Тя седна до мен, а аз отново погледнах коняря.
— Зная какво правите за Нийв — промърмори той. — Трябва да Ви благодаря, задето я учите да чете, за това, че записвате спомените ѝ.
Щом знае за това, сигурно Нийв е решила да му каже.
— Нийв е много умна — казах. — На драго сърце ще я науча на възможно най-много неща.
— Бихте ли склонили да запишете нещо и за мен?
Молбата му ме хвана неподготвена. Отначало не знаех какво да кажа и между нас се надигна студен порив на вятъра, който развя крайчеца на наметалото ми.
— Няма значение — каза той и понечи да си тръгне.
— За мен ще бъде чест да запиша и Вашите думи — заявих и конярят спря. — Но се питам защо дойдохте при мен, вместо при брат ми.
Той се обърна и ме погледна отново:
— Предпочитам Вие да запишете думите ми, мистрес.
Думите му ме смутиха, но кимнах:
— Къде?
Той посочи по-надолу по стената на конюшнята от грубо издялани камъни и хоросан, където между два високи прозореца имаше тясна врата.
— Ето там има малка стаичка за съхраняване на конска сбруя и амуниции. Тази вечер вътре няма да има никого. Ще се срещнете ли с мен там след час?
— Много добре. — Разделихме се и всеки тръгна по пътя си: той се върна в конюшните, а аз продължих към замъка. Но се зачудих… защо ли идваше при мен, вместо при Люк?
Час по-късно нощта беше паднала и аз стигнах до малкото помещение за амуниции, прибрала пособията си за писане в кожената си раница. Конярят ме чакаше вътре със запален фенер на една разкривена маса пред него.
Изправи се, когато влязох: вратата се затвори със скърцане зад мен.
Оставих раницата си на масата и седнах върху купчината чували за зърно, които ми беше приготвил вместо стол, като разопаковах хартията, мастилото и перодръжката си на слабата светлина на свещта. Когато станах готова, погледнах през масата към него, вдъхвайки землистия тръпчив мирис на коне, кожа и зърно и зачаках.
— Не зная откъде да започна — каза той, като седна отново на мястото си.
— Навярно за начало бихте могли да ми кажете името си — предложих.
— Аз съм Дилън. Кръстен съм на баща си.
— Дилън Маккуин?
— Да — отвърна той. — Винаги сме приемали фамилното име на лорда като свое.
Записах датата, последвана от името му. Дилън, изглежда, отново бе възпрян от нещо. Но си замълчах: оставих го да подреди мислите си. След малко той започна да говори. А аз започнах да записвам.
Наричам се Дилън Маккуин. Роден съм в първата тъмна година, година след като лорд Маккуин избяга, а лейди Маккуин загина. Не си спомням време, когато Аленах да не е властвал над нас и земите ни. Но винаги съм бил в конюшните, дори още преди да проходя, и затова чувах много клюки и знаех що за човек е Аленах.
Беше добър към онези, които падаха на колене пред него, които го хвалеха, които изпълняваха всяка негова заповед. Баща ми бе един от тези хора, управител на конюшните. Когато Аленах му наредеше да яде, баща ми ядеше. Когато му заповядаше да плаче, баща ми плачеше. Когато му кажеше да скача, баща ми скачаше. А когато поиска баща ми да му отстъпи съпругата си, той направи и това.
Спрях за миг, опитвайки се да овладея треперенето на ръката си. За миг гърлото ми така се сви, та ми се стори, че не мога да преглътна, и осъзнах, че съм надценила смелостта си. Исках да помогна, да записвам истории и оплаквания, да позволя на хората на Журден да пречистят умовете си и сърцата си от тъмните години. Но това… само ме накара да възненавидя произхода си още повече.
— Мистрес Бриена — прошепна Дилън.
С усилие срещнах погледа му: думите върху листа се издигнаха като дим и опариха очите ми.
— Обещавам, мистрес, че ще искате да чуете края на тази история.