Поех си дълбоко дъх. Трябваше да му вярвам, че в тази история има нещо, което трябва да чуя. Бавно топнах перодръжката си в мастилото, готова да записвам отново.
Майка ми беше красива. Привлече погледа на Аленах още от самото начало и баща ми беше почти напълно сломен, когато узна, че е принуждавана да споделя леглото на лорда. Бях едва тригодишен: нямах понятие защо майка ми вече не се появява наоколо толкова често.
Майка ми беше метреса на лорда в продължение на две години. Когато осъзна, че тя не зачева, Аленах нареди да я убият тихомълком. Баща ми се помина скоро след това, толкова съсипан, че беше невъзможно да се излекува.
Но през 1547 г. се случи нещо странно. Аленах прекарваше повече време в Дамхан, в собствените си земи, и ни остави намира. Жените ни започнаха да се отпускат, мислейки, че няма да са следващите, които ще избере. Защото мълвата твърдеше, че Аленах иска дъщеря, дори незаконна. Защото имаше само двама сина, а един лорд без дъщеря всъщност се смята за безхарактерен и безсилен. На следващата есен до нас стигна друга мълва. Аленах имал дъщеря от някаква валенианка, жена на име Розали Паке, и планирал най-накрая да си върне тази дъщеря. Но после, три години след това, нещо трябва да се е объркало с плановете му. Защото той се върна във Фин и избра друга жена за своя метреса, твърдо решен да се сдобие със собствена дъщеря. Избра най-красивата от тъкачките. Всички бяхме съкрушени да я видим похитена от него. Лара му роди дете. Да, то беше момиче, за каквото Аленах така жадуваше. И въпреки това, когато бе на годинка, момиченцето прихвана шарка: това остави лицето ѝ осеяно с белези и коства живота на Лара. Момиченцето щеше да умре, да последва Лара до края на кралството, но се пребори и оцеля. Тя искаше да живее и когато Аленах осъзна, че дъщеря му няма да умре, а ще носи белезите си като гордо вдигнато знаме, внезапно започна да се държи сякаш малката не е негова дъщеря и я остави на тъкачките да я отгледат както свое дете.
Ръката ми трепереше. Не можех да пиша повече заради сълзите, които замъгляваха погледа ми. Но Дилън продължи да говори. Говореше, за да слушам, а не за да пиша.
— Тъкачките я обикнаха, приеха я като своя дъщеря. И я нарекоха Нийв, и в онзи миг решиха, че никога няма да ѝ разкрият кой е родният ѝ баща, че ще кажат на Нийв, че баща ѝ е бил почтен бъчвар.
И отново започнахме да се питаме защо след това Аленах остави жените ни на спокойствие. След раждането на Нийв не докосна друга от тях. Но сега мога да си представя защо — нашите жени бяха защитени чрез нечий друг живот, чрез обещанието за другата дъщеря от другата страна на канала.
Дилън се изправи и се надвеси над масата, за да улови ръцете ми. Плачех, сякаш ме бяха пронизали, сякаш никога нямаше да се съвзема от това.
Нийв беше моя полусестра. Моя сестра.
— Зная, че сега те ненавиждат, Бриена — прошепна Дилън. — Но един ден, когато времето изпери раните им, ще те обикнат, както обичат Нийв.
Десет
Вече не е сирак
Картие
Територията на лорд Морган, замъкът Брай
Лейди и лорд Дермот пристигнаха точно преди здрач с охрана от седем души. Въпросната вечер не бях в най-добро разположение на духа след разказа на Ейлийн и въпреки това трябваше да подсигуря съюз за кралицата. Държах се както подобава на лорд, надявайки се, че това ще разбуди нещо в мен: измих се в реката и оставих брадата си непокътната; сплетох косата си и положих на главата си златния обръч; облякох новите дрехи, които шивачите бяха ушили — черни бричове и къс син жакет, с избродиран на гърдите сив кон. Погрижих се масата в залата да бъде пищно подредена с диви цветя и полирани калаени съдове, да заколят агне и да приготвят буре с най-добрия ейл.
После зачаках семейство Дермот във вътрешния двор. Ето какво знаех за дома Дермот: бяха саможиви и склонни към уединен живот, избягвайки другите благородни фамилии. Нямаха съюз с никого, нито пък открито съперничество. Бяха известни с минералите си: земята им беше богата на солни мини и кариери. Но навярно повече от каквото и да е от това… бяха дом на управляващи жени. Познавах знатното им родословие и първородното им дете винаги бе дъщеря. А в Мевана именно първородното дете ставаше наследник.
Ненужно е да казвам, че бях много любопитен да срещна тази лейди Гроня Дермот и лорда, нейния консорт.
Тя влезе във вътрешния двор на Брай, възседнала едър товарен кон, облечена в кожи и тъмночервено кадифе, украсено с герба ѝ — орел рибар с връхчета на крилете, увенчани от слънце с лъчи. Напряко на гърдите ѝ висеше ремък, а в него — меч, прибран в ножница на гърба ѝ. Дългата ѝ черна коса се виеше на букли под диадемата ѝ, а очите ѝ бяха ведри и въпреки това предпазливи, докато ме наблюдаваше. За момент просто се взирахме един в друг — изненадах се колко е млада, навярно само няколко години по-млада от мен — а после съпругът ѝ рязко спря до нея.