— Не, не съм. Имам нужда да останеш тук, с Ейлийн и другите, и…
— Но аз съм Ваш вестоносец, милорд! — възрази Томас. — Не можете да тръгнете без вестоносеца си.
Моят самоназначил се вестоносец. Въздъхнах, чувствайки се победен в толкова много отношения, раздвижих се и седнах на края на леглото си.
— Един ден ще бъдеш мой вестоносец, моят най-добър вестоносец, без съмнение — казах му с благ тон. — Но кракът ти трябва да оздравее, Томас. Точно сега не можеш да тичаш на него, за да изпълняваш поръченията ми. Имам нужда да останеш тук, където знам, че ще си в безопасност.
Момчето продължи да гледа гневно още миг, а после се уви в одеялото си и се тръсна на скърцащото си легло, като ми обърна гръб.
Боговете да са ми на помощ, не съм създаден за това — помислих си, като легнах и придърпах завивките до брадичката си. Загледах как светлината на огъня танцува по тавана и се опитах да успокоя ума си.
— Мистрес Бриена ще бъде ли в Лионес? — попита Томас замаяно.
— Да.
Тишина. Чуваше се само жалният вой на вятъра отвъд закованите с дъски прозорци и прашенето на огъня, а после чух как Томас се извъртя в леглото си.
— Тя трябва да ми доразкаже историята. — Той се прозя. — За това как е намерила камъка.
— Обещавам, че ще ти разкаже края, момче. Но ще трябва да почакаш още малко.
— Но кога ще я видя отново?
Затворих очи и потърсих последното късче от търпението си:
— Ще я видиш отново много скоро, Томас. Сега заспивай.
Момчето замърмори, но най-накрая се умълча. Скоро чух как хъркането му изпълва стаята. И за своя изненада намерих известна утеха в звука.
На другата сутрин станах рано, приготвяйки се да потегля към Лионес. Сам опаковах багажа си, като се погрижих да увия оплакванията на хората от дома Морган в лист навосъчена кожа, която завързах с канап, преди да се облека за бърза езда. До кралския град имаше само около ден път и се погрижих да приготвят достатъчно провизии за мен и семейство Дермот, които ме поздравиха с вежливи усмивки в залата.
— Ще се присъедините ли към нас за закуска, лорд Ейдън? — запита Гроня, когато се приближих към тях до масата. Изглежда, че бяха преполовили закуската си, и аз застанах на стълбите към подиума: чувствах се сякаш аз бях гостът, а тя — домакинята.
— Разбира се, че да — казах, въпреки че стомахът ми се беше присвил. — Вярвам, че и двамата сте спали добре?
Но Гроня така и не получи шанс да отговори. Почувствах внезапно дръпване за ръкава и забелязах как погледът на Гроня се плъзва от лицето към лакътя ми, а усмивката ѝ се стопява.
Вече знаех кой е. Хвърлих поглед надолу и видях до себе си Томас, подпиращ се на дървената патерица, която моят дърводелец му бе изработил: от рамото му висеше малка раница.
— Отивам с Вас, милорд — настоя момчето, с треперещ глас. — Не можете да ме оставите тук.
Сърцето ми омекна и коленичих, за да мога да му заговоря тихо:
— Томас, давам ти важна заповед. Имам нужда да останеш тук в Брай, за да наглеждаш замъка, докато ме няма.
Преди думите да излязат от устата ми, той вече клатеше глава, червената коса падаше в очите му.
— Не. Не мога да остана тук.
— Защо, момче? Защо не можеш да останеш?
Томас вдигна поглед към лейди Гроня и най-сетне я забеляза. Застина много неподвижно, а после отново впери очи в мен:
— Защото съм Ваш вестоносец.
Започвах да се дразня от поведението му, от неспособността му да се вслуша в мен. Поех си дъх навътре, като се питах какво може да е в основата на това настояване, и попитах:
— Да не би някой да се държи грубо с теб тук, Томас? Можеш да ми кажеш, ако е така. Ще оправя нещата, преди да тръгна.
Той отново поклати глава, но забелязах сълзите в очите му.
— Имам нужда да отида с Вас.
— В името на боговете, Томас — прошепнах с надигащ се гняв. — Не можеш да ме придружиш този път. Разбираш ли?
За мое стъписване Томас избухна в сълзи. Разстроен, метна патерицата си към мен и хукна, преди да успея да го спра.
Стоях там на колене още миг и накрая вдигнах патерицата на Томас и тръгнах към стола си до Гроня. Въздъхнах и си налях чаша чай, опитвайки се да измисля някаква ведра реплика към семейство Дермот и двамата втренчени в мен.
— Лорд Ейдън? — каза Гроня с толкова нисък глас, че за малко да не я чуя. — Не знаете ли кое е това момче?
Изсипах твърде много сметана в чая си, все още раздразнен.
— Той е сирак, когото открих, настанил се тайно в замъка. Извинявам се за избухването му.