В залата се възцари мъчително затишие. Чуваше се само звукът от вдишването и издишването ни, прашенето на огъня, който гореше в огнището, гукането на дете в ръцете на майка му. Почувствах как сърцето ми започва да бие по-бързо, защото не бях очаквала да каже това.
Хвърлих поглед към Люк, чието лице бе пребледняло. Очите ни се срещнаха: мислите ни се сляха, докато и двамата мислехме: Какво да правим? Да кажем ли нещо?
Още само миг, и щях да се надигна: тогава чух равномерните стъпки на мъж, приближаващ се към подиума. Беше Лиъм, един от оцелелите танове на Журден, който бе избягал от Мевана преди години, за да търси своя победен лорд, и най-накрая бе намерил Журден да се укрива, присъединявайки се към бунта ни.
Не бихме могли да въстанем истински без прозорливостта на Лиъм. Загледах го как сега се качва по стъпалата и слага длан върху рамото на Журден.
— Милорд Маккуин — поде танът. — Думите не могат да опишат какво чувстваме, когато ви виждаме да се връщате в същата тази зала. Говоря от името на всички ни, когато казвам, че сме преизпълнени с радост да се съберем отново с Вас. Че мислехме за Вас всяка сутрин, когато ставахме, и всяка вечер, когато си лягахме да спим. Че мечтаехме именно за този момент. И знаехме, че един ден ще се върнете за нас.
Журден се взираше в Лиъм, и видях как вълнението се надига в баща ми.
Лиъм се усмихна:
— Спомням си онази тъмна нощ. Повечето от нас тук я помнят. Как се събрахме около Вас в същата тази зала след битката, докато носехте на ръце момчето си. — Той хвърли поглед към Люк и при вида на обичта в очите му дъхът ми почти секна. — Избягахте, защото ние Ви помолихме и искахме да го направите, лорд Маккуин. Избягахте, за да опазите жив сина си, защото не можехме да понесем да изгубим и двама ви.
Люк се изправи, заобиколи масата и застана от другата страна на Лиъм. Танът положи дясната си ръка върху рамото на брат ми.
— Приветстваме с добре дошли обратно и двама ви, милорди — каза Лиъм. — И за нас е чест да ви служим отново.
В залата настъпи оживление, когато всички станаха и вдигнаха чашите си с ейл и сайдер. Картие и аз също се изправихме и аз вдигнах сайдера си към светлината, в очакване да пия за здравето на баща си и брат си.
— За лорд Маккуин… — започна тан Лиъм, но Журден рязко се обърна към мен.
— Дъщеря ми — изрече дрезгаво той и протегна ръка към мен.
Почти замръзнах изненадана, а залата утихна, когато всички ме погледнаха.
— Това е Бриена — продължи Журден. — Моята осиновена дъщеря. И нямаше да мога да се върна у дома без нея.
Внезапно ме заля страхът, че истината от замъка Дамхан се е разчула — лорд Аленах има дъщеря. Защото аз определено се бях представила като отдавна изгубената дъщеря на Аленах миналата седмица в неговата зала. И макар да не знаех мащаба на тормоза и жестокостта, случили се тук, на този народ, все пак знаех, че Брендан Аленах беше предал Журден и беше завзел хората и земите му преди двайсет и пет години.
Бях дъщеря на врага им. Дали когато ме погледнеха, все още виждаха сянка от него? Вече не съм Аленах. Аз съм Маккуин, напомних си.
Пристъпих до Журден и го оставих да хване ръката ми и да ме притегли още по-близо, под топлата си ръка.
Тан Лиъм ми се усмихна с извинително проблясване в очите, сякаш съжаляваше, че не е забелязал присъствието ми. Но после повдигна чашата си и каза:
— За рода Маккуин.
Наздравицата се разнесе из залата, разпръсна сенките и се издигна като светлина нагоре към гредите под покрива.
Поколебах се само за миг, преди да вдигна чашата си със сайдер и да пия за това.
След пиршеството Журден ме поведе, заедно с Картие и Люк, нагоре по внушителните стълби към стаята, която бе служила като кабинет на баща ми. Беше обширно помещение с дълбоко издълбани в стените книжни лавици, с каменни подове, застлани с кожи и килими, които да заглушават стъпките ни. Железен полилей висеше над маса с красив мозаечен плот: квадратите от берил, топаз и лазурит изобразяваха сокол в полет. На едната стена имаше голяма карта на Мевана. Възхитих ѝ се за миг, преди да се присъединя към мъжете на масата.