Погледнах Бриена, която стоеше неподвижно със стоическо изражение на лицето. Но ми беше ясно, че гневът ѝ се надига.
— В същия ден си пленил лейди Лили Морган и си отсякъл китката ѝ. Завлякъл си я…
Насилих се да се взирам в Гилрой Ланън, докато четяха оплакването ми. Ланън се тресеше, но не от страх или от разкаяние. Кискаше се, докато магистратът каза:
— Това оплакване идва от лорд Ейдън Морган.
— Маккуин и Морган се опълчиха срещу мен! Опълчиха се срещу своя крал! — изкрещя Ланън: веригите му издрънчаха, когато стовари ръка върху парапета на трибуната. — Въстанаха срещу мен! Техните жени заслужаваха наказанието, което получиха!
Скочих на крака, преди да осъзная какво правя, преди да си дам сметка, че се каня да измъкна скритата си кама и да се хвърля към Гилрой Ланън. Но Журден беше по-бърз: улови ръката ми и ме задържа, докато тълпата крещеше яростно: всички вече бяха вдигнали юмруци, давайки да се разбере каква е присъдата им.
— Нека главата му се търкулне!
Хорът се надигна над тълпата като прилив и се разби в ешафода, в мен.
Гилрой още се смееше, когато се обърна да погледне през рамо и очите му срещнаха моите.
— Само ако знаеше, малки Морган — изсъска ми той, — всичко, което причиних на майка ти.
Лицето ми се разкриви в агония, в ярост. Значи имаше още. Още, което не знаех. Ужасявах се от тази възможност още откакто се срещнах с Деклан в кулата, думите още бяха заседнали в ума ми. Има специално наказание за хора от дома Ланън, които се обръщат срещу своите.
— Запушете му устата! — нареди магистратът и двама от пазачите с усилие обуздаха отново Гилрой Ланън и натъпкаха в устата му мръсен парцал.
А всичко, което можех да мисля… какво още ѝ беше направил? Какво още беше причинил на майка ми?
— Сядай, момче — прошепна настойчиво Журден в ухото ми, почти неспособен да ме удържи и миг повече. — Не трябва да допускаш този човек да завладее чувствата ти.
Кимнах, но треперех объркан. Знаех, че Бриена ме наблюдава: чувствах притеглянето на погледа ѝ. И въпреки това ми беше непоносимо да я погледна.
Заех отново мястото си и затворих очи. Дланта на Журден остана върху ръката ми, като на баща, опитващ се да утеши сина си. И въпреки това баща ми беше мъртъв. Цялото ми семейство бе мъртво.
Никога не се бях чувствал по-самотен и объркан.
— В същия ден — продължи да чете магистратът, — си обезглавил лейди Ейлса и Шей Кавана, насичайки телата им на парчета, които да бъдат набучени по парапетите на замъка. След това си се заел да набелязваш и убиваш членове на дома Кавана…
На магистрата му отне още час да изчете всички оплаквания срещу Гилрой Ланън. Но когато най-сетне стигна до края на свитъка, хората вече бяха гласували. Всеки лорд и дама на платформата на ешафода вдигна юмрук. Също и почти всеки зрител в тълпата.
— Гилрой Ланън — обяви магистратът, като подаде свитъка обратно на момчето, — народът на Мевана те прецени и те намери за недостоен. Ще бъдеш екзекутиран с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.
Пазачите извлякоха Гилрой Ланън. А той се смя през цялото време, докато се отдалечаваше от ешафода.
След това изведоха напред съпругата му Уна.
Тя застана на подиума, окована във вериги, с надменно вдигната брадичка: в дългата ѝ кестенява коса имаше сиви кичури. Значи, оттам бе получил косата си Юън.
Списъкът с оплаквания срещу нея не беше толкова дълъг, колкото този срещу съпруга ѝ, но все пак беше дълъг, пълен със свидетелства за изтезания, побои и жигосване. В края на показанията срещу нея тя нямаше какво да каже — беше очевидно, че е твърде горда, за да благоволи да проговори — и отново хората и благородниците около мен вдигнаха юмруци.
Тя щеше да умре веднага след Гилрой, обезглавена с меч след три дни.
Когато изведоха на подиума Деклан Ланън, вече наближаваше пладне.
Срещнах погледа на принца, докато прекосяваше платформата на ешафода, окован във вериги. Деклан ми се усмихна: не погледна никого от другите благородници, дори не и Изолда. Само мен.
Ужасът ми стана по-дълбок: виждах в очите на принца, че е скроил някакъв план.