— Деклан Ланън, изправен си пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб огромен списък от оплаквания — поде магистратът с пресипнал глас, като пое свитъка с обвиненията срещу принца.
Документът беше дълъг, отражение на тези с обвиненията срещу родителите му. Докато слушах, убежденията ми се потвърдиха: Деклан изпитваше наслада да измъчва и манипулира други хора. Беше надзиравал голяма част от изтезанията, провеждани в недрата на замъка. Нищо чудно, че ми се беше сторил спокоен и в свои води в тъмнината на затворническата си килия: познаваше добре подземията.
— Сега имаш възможност да говориш, Деклан Ланън — каза магистратът, като бършеше потта от челото си. — Или да помолиш за милост, или да обясниш постъпките си.
Деклан кимна, после заговори високо и ясно.
— Добри хора от Мевана, има само едно нещо, което искам да ви кажа, преди да ме изпратите на смърт. — Той направи пауза и обърна длани нагоре. — Къде е синът ми, Юън? Погубихте ли го? Или може би някой от вас го е подслонил? Нима някой от собствените ви лордове предаде доверието ви, като го защити? — И тук Деклан погледна през рамо, право към мен.
Бях застинал в стола си, но разчетох злобната усмивка, триумфа в лицето на Деклан.
Ако падна, ти падаш с мен, Морган.
Тълпата започна да дюдюка. Лордовете и дамите, които седяха около мен, замърмориха ожесточено. Изолда и Гроня седяха, без да трепнат, и се взираха в Деклан.
— Магистрат — каза накрая Изолда, с глас като наточено острие. — Призовете този съдебен процес отново към ред.
Магистратът изглеждаше смутен, когато премести поглед от мен към Деклан.
Деклан точно отваряше уста, но тълпата започна да крещи, да скандира, вдигна юмруци.
— Нека главата му се търкулне!
Виковете на принца се удавиха в ропота и магистратът припряно оповести участта на Деклан, която бе същата като на баща му и майка му. Смърт чрез обезглавяване с меч, след три дни.
Юмрукът ми още беше във въздуха, когато отведоха Деклан от платформата на ешафода. А когато унищожителният поглед на принца срещна моя, аз не злорадствах. Но в очите ми имаше обещание към него.
Твоят дом ще стане на прах.
И Деклан го разбра. Изръмжа и слезе с препъване по стълбите на ешафода, изчезвайки обратно в замъка с въоръжения си ескорт.
Пулсът ми още биеше учестено, когато изведоха напред Кийла Ланън.
Публиката беше вече изтощена и отегчена, търпението им — крехко. И въздухът се изпълни с дюдюканията им, когато тя се качи на платформата на ешафода. Не носеше вериги, но въпреки това се присви уплашено, когато пазачите я поставиха на трибуната: роклята ѝ бе мръсна, светлорусата ѝ коса — сплъстена.
Гледана отзад, косата ѝ беше в същия нюанс като на дядо ѝ. Усетих, че това няма да е в нейна полза. Трябваше да изведем първо нея, преди Гилрой, преди дългият списък с жалби срещу семейството ѝ да може да бъде прехвърлен върху нея.
— Кийла Ланън — поде магистратът, прочиствайки гърло, докато посягаше към листа хартия. Единственият лист с оплакванията срещу нея. — Стоиш пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб списък от оплаквания.
Кийла трепереше от ужас, раменете ѝ бяха хлътнали надолу, сякаш най-много от всичко искаше да се разпадне.
Потърсих Бриена: сърцето ми продължаваше да се свива от тревога.
Бриена още стоеше най-отпред, с разширени очи, докато чувстваше как тълпата е все по-малко и по-малко склонна да прояви милост.
— На двайсети декември, през 1563 година, си отказала храна на просещи деца по улиците и вместо да им дадеш хляб, си им дала да ядат камъни.
— Не съм… Той ме накара — изхлипа Кийла и покри лицето си с ръце, докато хората продължаваха да я освиркват.
— Кийла, трябва да мълчиш, докато чета оплакванията срещу теб — напомни магистратът. — Ще ти бъде дадено време да говориш, след като списъкът бъде приключен.
Тя продължи да крие лицето си, докато магистратът продължаваше да чете.
— На пети февруари, през 1564 година си наредила да бичуват камериерката ти, задето е ресала косата ти твърде грубо. На осемнайсети март…
Кийла продължаваше да хлипа, а хората само ставаха по-шумни и по-гневни.
Магистратът свърши да чете, а после попита Кийла дали иска да се обърне към хората.
Това беше моментът, в който бе нужно Кийла да изрече истината, да се защити.
Моля те, Кийла — помолих ѝ се безмълвно. Моля те, кажи им истината.
И въпреки това тя се присвиваше и плачеше, неспособна да вдигне глава и да се изправи пред недоволството на тълпата.