Отново потърсих с поглед Бриена. Движещата се тълпа я беше погълнала, докато внезапно тя се извиси няколко глави над другите, покачена на раменете на Люк. Изправи се, за да може Кийла да погледне в тълпата и да я види.
— Оставете я да говори! Оставете я да говори! — крещеше Бриена, но дори нейният глас бе удавен сред ропота.
Искаше ми се да затворя очи, да се затворя за света, да препреча пътя на онова, което знаех, че се задава. Докато не видях как Кийла най-накрая се изправя, докато Кийла най-сетне намери Бриена в тълпата.
— Дядо ме принуждаваше да правя тези неща — каза тя, но гласът ѝ все още беше твърде слаб. — Също и татко. Те… те ме биеха, ако не се подчиня. Заплашваха да наранят малкия ми брат! Не ни даваха да ядем, ако им откажехме. Заключваха ни в тъмното по цяла нощ…
— Лъжи! — изкрещя една жена в тълпата и това отново предизвика дюдюкане и викове.
— Нека главите им се търкулнат! — хоровият възглас се надигна заедно с юмруците, сякаш хората можеха да ударят небето.
Един по един лордовете и дамите на платформата на ешафода вдигнаха юмруци, в знак на одобрение за смъртта ѝ. Всички с изключение на четирима.
Морган. Маккуин. Кавана. Дермот.
Как беше възможно четирите дома, които бяха понесли огромни страдания под властта на семейство Ланън, да са единствените четири, проявили милост към Кийла?
Изолда, Гроня, Журден и аз до един седяхме с ръце, свити в юмруци в скутовете. С периферното си зрение видях как Изолда обронва глава, натъжена от присъдата. А в тълпата, сред море от юмруци, беше Бриена, все още върху раменете на Люк, със сълзи в очите.
— Кийла Ланън — обяви магистратът и дори неговият глас бе натежал от разочарование. — Народът на Мевана те прецени и те намери за недостойна. Ще бъдеш екзекутирана с меч след три дни, считано от днес. Дано боговете се смилят над душата ти.
Седемнайсет
Мрачни открития
Бриена
Нощта след процеса
Онази нощ седяхме в покоите на Журден заедно — баща ми, брат ми, Картие и аз, всички — изтощени и мълчаливи, докато си деляхме бутилка вино, твърде разстроени, за да преглътнем храна.
Беше трудно да обясня как се чувствах, след като чух оплакванията, особено онези на Маккуин и Морган, за които преди не знаех точни подробности. Не мисля, че имаше думи, способни по подходящ начин да опишат болката, която изпитвах за тях. И не можех да си представя какво беше чувството да напишеш такива оплаквания, а после да ги чуеш прочетени пред стотици свидетели.
Още по-трудно беше да назова онова, което изпитах, след като гледах как хората осъждат Кийла на смърт. Знаех, че ще трябва да стана свидетел на обезглавяването ѝ, и ми бе трудно да дишам всеки път щом си го представех.
— Значи, царуването на семейство Ланън стигна до кървавия си край — каза Журден, когато мълчанието ни стана твърде потискащо, след като виното свърши.
— Така падат те — каза Люк и вдигна за наздравица празната си чаша: коляното му се притискаше до моето, докато седяхме един до друг на дивана.
Срещнах погледа на Картие през светлината на огъня. Споделяхме една и съща мисъл, една и съща емоция.
Не всички ще паднат. Все още имахме Юън, когото щяхме да опазим, когото щяхме да възпитаме в разрез с жестокостта на баща му и дядо му.
— И въпреки това, защо имам чувството, че сме претърпели поражение? — прошепна Люк. — Защо не чувствам това като победа? Искам да умрат. Искам да им причиня възможно най-много болка. Обезглавяването е твърде бързо за тях. Искам да ги видя да страдат. Но дали това ме прави по-добър от тях?
— Изобщо не си като тях, синко — прошепна Журден.
Картие бе опрял лакти на коленете си, взрян в пода. Но когато заговори, гласът му бе овладян:
— Семейство Ланън ме лишиха от сестра ми, от майка ми. Никога няма да познавам звука от гласа на сестра си. Никога няма да узная какво е да бъда прегръщан и обичан от майка си. Винаги ще чувствам загубата им сякаш частица от мен липсва. И въпреки това… самата ми майка е била от дома Ланън. Тя бе Лили Хейдън, дъщеря на един от тановете на Ланън. — Той погледна Журден, Люк, мен. Бях изненадана от това признание. — Не мисля, че правосъдието — в този момент — следва ясна, права линия. Ние сме страдали от загубите си, но същото важи и за хората тук. В името на всички богове… Кийла Ланън, едно дванайсетгодишно момиче, тормозено от баща си, е напът да бъде обезглавена веднага след него, защото народът не желае да я чуе, не желае да я погледне: хората не могат да я отделят от него.