Люк подсмръкна, за да прогони сълзите си, но слушаше спокойно Картие. Също и Журден, който наблюдаваше Картие с блясък в очите.
— Дали мисля, че Деклан заслужава да бъде обезглавен? — попита Картие, като протегна ръце. — Не. Бих предпочел да видя всички кости на Деклан строшени, една по една, бавно, докато умре, както той направи със сестра ми. И нямам угризения да призная това. Но навярно повече от това, което аз чувствам, и това, което аз искам… трябва да се надявам, че днес ще бъде въздадена справедливост. Че хората проговориха и решиха участта на едно семейство, на което най-сетне беше потърсена сметка. Че всички се завърнахме в родината си. Че в идните дни Изолда Кавана ще бъде коронована като кралица. Единственото, което можем да направим в този момент, е да продължим напред. Ще станем свидетели на обезглавяванията на членовете на дома Ланън. Ще короноваме Изолда. А после ще решим какво да правим с един народ, който вече няма господар и господарка.
Отново се умълчахме: думите на Картие ни пронизаха. Той беше наполовина Ланън и въпреки всичко това не променяше начина, по който гледах на него. Защото аз бях наполовина Аленах. И двамата имахме предателско потекло. И ако се вгледахме по-внимателно в сърцата си… всички щяхме да открием тъмнина вътре в себе си.
Легнах си малко след полунощ, като целунах Журден и Люк по бузите и леко погалих рамото на Картие, когато минах покрай него на излизане. Тялото ми настояваше да легна и да се опитам да поспя, но повече от това исках да избягам от действителността само за час блажен сън.
Задрямвах, когато чух суматохата в коридора.
Седнах изправена и примигнах в тъмнината. Мъчех се да се измъкна от леглото, когато тайната ми врата се разтвори рязко и Люк застана на прага ми.
— Бързо, сестро. Кралицата свика среща в покоите на баща ни — каза той, като запали припряно свещта ми.
Намерих меча си и успях да проговоря, докато го догонвах в коридора с неприбраната в ножницата стомана в ръка, с долна риза, смъкваща се от рамото ми.
— Какво има? Какво се е случило?
Журден и Картие стояха в стаята на баща ми и чакаха. Отидох при тях с Люк, като се опитвах да успокоя дишането си.
Преди да успея да задам друг въпрос, в стаята влезе Изолда, все още в роклята, с която беше облечена на процеса, с тръстикова свещ в ръка, с двама пазачи от двете ѝ страни. Лицето ѝ беше сурово, погледът ѝ — безнадеждно мрачен.
— Съжалявам, че ви будя — прошепна тя на четирима ни, докато стояхме в студените сенки и потрепващата светлина.
— Какво се е случило, Изолда? — попита Журден.
Изолда сведе поглед към свещта си сякаш ѝ беше непоносимо да ни гледа.
— Деклан и Кийла Ланън са избягали от подземията.
— Какво? — извика Люк, защото ние, останалите, бяхме онемели.
Изолда посрещна удивлението ни с горчивина в очите.
— Мисля, че са избягали преди час. Още не се знае нищо за тях.
— Как? — попита настоятелно Журден.
Изолда не каза нищо, но погледна Картие, а той погледна мен. Мислите ни се изравниха, сякаш луната затъмни слънцето, хвърляйки дълга сянка между нас.
Юън.
Картие се обърна и забърза надолу по коридора към вратата си. Последвах го в главните му покои. Видях одеялата и възглавниците, струпани на дивана, където бе спал Картие. И ръцете ми бяха студени като лед, когато го последвах в спалнята му, в стаята, където се предполагаше да се крие Юън.
Той беше там, спящ в леглото. Или така си мислех, докато Картие ожесточено отдръпна одеялата и разкри възглавница, стратегически поставена там, където трябваше да е тялото на Юън.
И аз отидох до прозореца, който беше отворен: именно така беше влязъл най-напред Юън в замъка. Не чувствах ръцете си, но се заслушах, когато мечът, който държах, се удари в пода с металическо дрънчене. Прекрачих оръжието и се взрях в нощта, в небето, обсипано със звезди, сред които — моето собствено съзвездие.
— Не, не.
Гласът на Картие, болезненото отрицание на Картие.
Това беше отглас от биенето на собственото ми сърце, от собственото ми отрицание. Трябваше да има обяснение. Това трябваше да е грешка.
Но аз стигнах първа до истината.
Обърнах се. И когато видях Картие да се отпуска на колене пред мен, стиснал разбърканите одеяла… си дадох сметка какво се бе случило.
Аз също се свлякох на колене до падналия си меч, защото внезапно бях неспособна да стоя права.
Какво направихме?
— Бриена, Бриена…
Името ми бе единственото нещо, което Картие можеше да шепне отново и отново, докато истината ни връхлиташе.