Гривната на оковата падна: метачът на кости се отдръпна леко назад, сякаш присъствието на Изолда го смущаваше.
— Видя ли кой освободи Деклан? — попита Изолда, като отвори мастилото и потопи перодръжката в него.
Метачът на кости не помръдна.
Кралицата протегна перодръжката и внимателно остави листа пред създанието.
Не знае нищо — прииска ми се да кажа. Трябва да побързаме: изгубихме твърде много време тук.
— Изолда… — Журден всеки миг щеше да изрече точно каквото си мислех.
Но Изолда не показа с нищо, че го е чула. Вниманието ѝ беше погълнато от увитото във воали създание пред нас.
Най-накрая метачът на кости взе перодръжката. От ръката му капеше кръв и тя трепереше, когато започна да пише.
Чаках, напрягайки очи, за да се опитам да дешифрирам какво пише. Почеркът на създанието беше ужасен — никога нямаше да успеем да разчетем този разказ. И въпреки това установих, че прибирам меча си в ножницата, усетих се, че коленича, премествайки се до Изолда, където можех да виждам по-добре. Една по една изяждах думите на създанието, изяждах думите му сякаш това беше последното ми ядене.
Юън дойде за сестра си. Помоли ме да отклоня вниманието на пазачите, докато я освободи от килията ѝ. Вече имаше основния ключ: не знам със сигурност как се е сдобил с него. Направих каквото поиска: разсеях пазачите, които бяха в килията на Деклан и се канеха да му дадат вечерята. Но един от пазачите стана подозрителен. Чуха дрънчене надолу по тунела — вратата на Кийла. Тръгнаха си, за да проучат какво става там. Точно тогава видях Фехин, главния тъмничар. Той отвори резето на килията на Деклан и влезе в нея. Не знаех какво прави, докато двамата излязоха. Фехин пусна Деклан на свобода и точно тогава Деклан ме видя в сенките. Не можех да избягам от него. Той ме завлече в килията си и ме заключи на своето място. Можех само да слушам как си тръгваше. Чух препирня, звук от удар на тела в пода. Чух и Юън, и Кийла да пищят. Чух Юън да крещи: „Вече съм Морган!“ И после настъпи тишина. Цареше тишина дълго време, преди да дойдат пазачите да направят втората си обиколка и да открият, че затворниците ги няма.
Дишах тежко, докато домитах разказа. Почти се превих надве от облекчението, което стопи силите ми, щом узнах, че Юън е дошъл само за сестра си. Че Юън няма пръст в бягството на Деклан. Че Юън беше избрал мен пред родния си баща.
— Имаш ли някаква представа как Деклан и децата са се измъкнали от тъмницата? — попита Изолда. — Защото не са минали през портите.
Метачът на кости топна перодръжката в мастилото, пишейки мъчително. Яхнаха теченията.
— Яхнаха теченията? — повтори като ехо Изолда. — Какво значи това?
— Има река, която тече под замъка, през подземията — обясних, спомняйки си как бях чул далечното ѝ бушуване. Погледнах към метача на кости и попитах: — Можеш ли да ни отведеш там?
Създанието кимна и се надигна бавно.
Поведе ни надолу по един коридор, после по друг: проходът стана тесен и плитък. А после се разтвори в пещера — така внезапно, че човек можеше да стъпи от издатината право в бързеите. Изправихме се и вдигнахме към нея светлината си: видях, че камъкът под мен бе покрит с черни петна от трупала се с години кръв. А оттатък беше реката, бушуваща през тъмнината. Не беше широка, но забелязах, че е дълбока и мощна.
— Хванали са теченията — каза Изолда стъписано. — Може ли някой да оцелее в това?
— Ако някой може, това ще е Деклан. — Журден пристъпи толкова близо до ръба, колкото се осмеляваше.
— Реката ще ги отведе до океана — отбелязах: сърцето ми заблъска като чук. — Трябва да отидем до брега. Веднага.
Обърнах се, търсейки с поглед метача на кости, за да благодаря на създанието за напътствията.
Но там, където бе стояло преди, нямаше нищо освен сенки и студен, празен въздух.
Звездите вече започваха да избледняват в зората, когато Изолда, Журден, пазачите и аз стигнахме меванското крайбрежие. Град Лионес бе построен на възвишение, където океанът се сливаше със земята. В продължение на стотици години вълните се бяха разбивали във варовиковите стени на брега: винаги стигаха, но никога не успяваха да залеят голямата стена, която държеше природните стихии отделени, стената, която закриляше града от дълбините. Но онази подземна река щеше да отведе Деклан право до залива, направо във водата. Той щеше да се измъкне през малък вододел в естествено образувана стена. Почти изглеждаше невъзможно, но това бе земя, построена върху предизвикателства и въпреки непреодолими трудности. В последно време нищо не биваше да ме изненадва.