Най-големият ми страх беше, че Деклан и децата са хванали теченията, за да влязат в залива, а после веднага са се качили на кораб в пристанището и че сме твърде закъснели да ги хванем. Можеше да отплават на запад, към ледените земи на Гримхилдор. Или можеха да отплават на юг — или към Валения, или към Бандека. Можеше никога да не ги открием и върнем.
Видях същия този страх у Журден, когато наближихме пристанището с лодките и корабите, кротко поклащащи се по местата си на кея. Защото именно така двамата с Люк бяха избягали преди двайсет и пет години. Точно така бяха избягали Брейдън Кавана и Изолда. Така бяхме избягали баща ми и аз. Един капитан от дома Бърк беше взел шестима ни на борда си, докато Гилрой Ланън бе зает да ни преследва на север, в сърцето на собствените ни територии. Само един смел човек и неговият кораб бяха нужни, за да ни дарят свобода.
— Проверете пристанищните дневници — изхриптя Изолда към Журден, докато търсехме из кея.
Спрях и се вгледах в хоризонта. Слънцето изгряваше, проправяйки златиста диря в океана. Тази сутрин водата беше спокойна и тиха. Нямаше и следа от кораб, никаква далечна сянка на мачта или платна.
Преместих поглед по-надолу по залива. Отливът беше настъпил, оставяйки открити пясъка и основите на варовиковите стени.
Отправих се към него, все по-бързо и по-бързо, докато вече тичах. Чух Изолда да ме вика, но не можех да откъсна поглед от онзи пясък, от стъпките, потънали в него, защото приливът настъпваше и започваше да ги запълва. Стигнах до пясъка, отпечатъците се разкриха пред мен. Тези следи от стъпки бяха на Юън, почти сигурен бях в това. А после се появи друга поредица от следи, от човек, вървял редом с него. От Кийла. А след това идваха следите на Деклан, сякаш той бе излязъл от водата последен. Принцът беше едър мъж и бе стъпкал забързано пясъка. Изглеждаше, сякаш бе хванал децата си за ръце и ги бе влачил.
Следите от стъпките им не водеха към пристанището.
Спрях да вървя: ботушите ми затъваха в пясъка, приливът започваше да залива глезените ми.
— Ейдън! — повика ме Изолда. Чух я как тича към мен през надигащите се вълни.
Очите ми проследиха отпечатъците от стъпки до стената. А после нагоре, нагоре по варовика, където градът лежеше над нас и тъкмо се пробуждаше.
Изолда най-сетне стигна до мен задъхана, с разчорлена от вятъра коса.
— Какво има? Какво виждаш?
Не можех да ѝ отговоря… Не още. Умът ми гъмжеше от възможности и последвах следите от стъпки до стената: приливът вече нахлуваше тревожно бързо. Намерих пукнатина в скалата, за която да се хвана, а после още една. Започнах да се повдигам нагоре по стената: пръстите на ръцете и върховете на ботушите ми си проправяха със сила път в процепите и пукнатините.
Не смеех да се изскача по-високо, а се вкопчих в стената и се взрях нагоре към страховитата ѝ шир, гледайки как облаците се стрелкат през небето.
Беше ли възможно изобщо?
Пуснах се и скочих обратно на пясъка с болезнено разтърсване в глезените. Прегазих до мястото, където чакаха Изолда и нейните пазачи: Журден побърза да се върне при нас от пристанището.
— Проверих дневниците — каза Журден. — Никакви кораби не са заминали или пристигнали снощи, лейди.
— Не са заминали с кораб — заявих.
— Тогава къде са? — възрази Журден.
Погледнах назад към залива: пясъкът беше почти погълнат от прииждащия прилив.
— Теченията са ги изкарали някъде близо дотук. Деклан е извлякъл децата от водата до стената.
— Стената? — Журден я обходи бързо с поглед. Устата му увисна отворена. — Не може да говориш сериозно.
Но Изолда се взираше в мен, вярвайки на всяка моя дума.
И аз отново повдигнах очи, към небето, към град Лионес, към замъка, настанил се на върха на възвишението като спящ дракон.
Къде би те отвел баща ти, Юън?
Светлината се усилваше: досега Деклан сигурно вече беше намерил място, където да се скрие. Докато тъмнината му дадеше възможност да се придвижва незабелязан. Едничката ми надежда беше, че Юън някак ще измисли начин да бъде открит.
Вече съм Морган…
— Деклан е изкатерил стената с децата на гърба си — казах и погледнах Изолда в очите. — В града е.
Не се задържахме: забързахме обратно към замъка. Умът ми се разклоняваше в няколко посоки. Бях толкова разсеян, че не забелязах членовете на дома Халоран, застанали във вътрешния двор, докато едва не се сблъскахме с тях.
Лейди Халоран и Пиърс, изглежда, бяха потънали в разговор помежду си, докато дамата не ни зърна. Нямаше как да скрием, че сме бързали, че кралицата и аз все още бяхме наполовина подгизнали от търсенето по брега.