Той ми се усмихна: зъбите му бяха жълти и с гниещи венци.
— Простете грубостта ми. Никога преди не сме виждали двама ви. А аз познавам повечето от нашите.
За мой ужас той издърпа стол и седна при нас на масата. В отговор Люк се вдърви: почувствах как кракът му докосва предупредително моя.
— Кажете ми… от Севера ли сте, или от Юга? — попита той, докато чакаше момичето, което сервираше напитките, да му донесе една халба.
Нужно ми беше цялото усилие на волята ми, за да не погледна Люк.
— От север, разбира се.
Не можех да определя дали това се хареса на нашия компаньон от дома Ланън, или не. Той продължи да се взира в мен и да не обръща никакво внимание на Люк.
— Трябваше да се досетя. Имаш това излъчване.
Момичето му донесе ейла и това ми позволи да си отдъхна за миг от погледа му. Но после той отново прикова очи върху мен, дори докато пиеше, и каза:
— В такъв случай, Червения рог ли те прати?
Червения рог… Червения рог…
Борех се с това странно кодово име, опитвайки се да се сетя кого може да има предвид. Уна Ланън имаше кестенява коса, като Юън. За нея ли говореше? Дали тя по някакъв начин предаваше съобщения от тъмницата?
— Макар че той всъщност обича да държи хубавичките близо до себе си — продължи да боботи той недоволен.
Значи, Червения рог беше мъж.
— Всъщност не ни е пратил той — осмелих се да кажа и отпих от ейла си, за да скрия треперенето в гласа си.
Кракът на Люк се притисна по-силно към моя. Искаше да си тръгнем, преди да ни разобличат.
— О? — Нашият приятел от дома Ланън изсумтя леко и се почеса по брадата. — Това е изненадващо. Очакваме вест от него. Помислих си, че може вие да я носите.
Червения рог не беше Деклан, нали…?
Но ако беше, значи Деклан не беше тук.
Така или иначе, драматичните ми способности почти бяха стигнали пълния си предел. Чувствах как потръпва лицето ми от опитите ми да запазя самообладание.
— Съжалявам да кажа, че не носим съобщение. Само искахме да се насладим на халба ейл с нашите хора — каза Люк.
Поддръжникът на Ланън хвърли раздразнен поглед към Люк, а после отново погледна мен. Досега ризата под късата ми горна дреха вече бе почти подгизнала от пот. Опитвах се да измисля изход от това, начин, който нямаше да изглежда груб…
Съдържателят на кръчмата подсвирна и поддръжникът на Ланън на нашата маса се обърна. Размениха си още жестове с ръка, а после нашият отблъскващ приятел се обърна отново и каза:
— Той иска да научи имената ви.
Люк отпи дълга глътка ейл, за да се опита да спечели време, за да измисли отговор. Което означаваше, че аз трябва да говоря…
— Роуз — казах първото, което ми хрумна, променяйки името на майка си Розали. — А това е съпругът ми Кърк.
При споменаването на думата съпруг поддръжникът на Ланън леко се умърлуши, интересът му към мен намаля.
— Е, пий си ейла с наслада и не бързай, Роуз — каза той. — Първата поръчка е от мен.
— Благодаря — казах, като си помислих, че със сигурност няма да има втора поръчка.
Той вдигна халбата си към мен, а аз се насилих да повдигна моята, да я чукна с неговата. Той най-сетне ни остави на мира и аз настоях да останем още десет минути.
— Добре, да вървим — прошепнах на Люк, след като се бяхме престорили, че ни е приятно.
Люк последва примера ми. Кимнахме на нашия приятел, поддръжника на Ланън, който играеше карти на една от масите, а аз дори вдигнах ръка към съдържателя на кръчмата, за да покажа полумесеца си.
С Люк излязохме в пелената на нощта с треперещи колене и не спряхме да вървим, докато сенките не ни покриха.
— Богове — изрече задъхано Люк, като се облегна на стената на най-близката сграда. — Как ни измъкна от това?
— Една година изучавах драматично изкуство — казах: собственият ми глас бе дрезгав. Изглежда, не можех да си поема дъх. — Навремето изпитвах ужасна сценична треска, но ще трябва да съобщя на учителя Ксавие и Абри, че умението ми драстично се е подобрило.
Люк се засмя малко истерично.
Отпуснах се на стената до него, за да скрия смеха си в камъните, да оставя напрежението да се оттече от костите ми.
— Добре — каза брат ми, след като се успокои. — Ще продължаваме ли към следващото място?
Ханът не беше далече, само през две улици, и беше още по-неприветлив отвън. Сякаш потъваше в земята и двамата с Люк се качихме по редица протрити стълби до главната врата, която се охраняваше от тежковъоръжен мъж.
Показах му китката си. Сърцето ми блъскаше като чук, докато чаках: пазачът повдигна качулката ми, за да се вгледа в лицето ми.