— Носите ли някакви хладни оръжия? — попита ме той, докато очите му обхождаха тялото ми.
Поколебах се миг повече от необходимото. Ако излъжех, щеше да разбере.
— Да. Две ками.
Той протегна длан. Изпитах чувството, че иска оръжията само на хора, които не разпознава.
— Нима няма да позволите на съпругата ми да си задържи хладните оръжия? — каза Люк: гласът му полъхна до косата ми, тъй като стоеше точно зад мен.
Разбрах какво намеква. Бях жена, готвеща се да влезе в кръчма, която най-вероятно бе препълнена с пияни мъже. Ако някой заслужаваше да си задържи хладните оръжия, това бях аз. И пазачът продължи да ме гледа изпитателно още миг, но накрая се съгласи. Рязко посочи с глава към вратата, позволявайки ми да вляза.
Забавих се нарочно на прага, опитвайки се да поема колкото мога повече чист въздух, преди да се спусна в дима и изпаренията на ейла, и гледах как Люк показа китката си. Но точно преди да успее да дойде при мен, пазачът го хвана за яката и го задържа.
— Тя влиза или с хладните си оръжия, или с теб. Не и двете, момче.
Срещнах погледа на Люк. Той се опитваше да не изпада в паника, защото и двамата знаехме, че Изолда ни беше дала изрично нареждане да носим скрити хладни оръжия.
И видях как безпокойството му се усилва, когато казах:
— След малко ще дойда при теб, любими.
Пазачът се изкиска, развеселен, че съм предпочела хладните оръжия пред съпруга си, и аз влязох в кръчмата, преди Люк да успее да провали прикритието ни.
Ханът беше по-голям, отколкото си мислех. От главната зала се разклоняваха други помещения, някои — изолирани със завеси от висящи мъниста и цветно стъкло. Чуваше се звън на калаени чаши, смях и откъслечни неясни гласове, когато тръгнах около масите, опитвайки се да реша къде да отида, къде да седна. Освен това тук имаше повече жени и осъзнах, че не съм облечена подходящо. Приличах повече на убиец, отколкото посетителките, събрани около масите, с ниско изрязаните им копринени рокли и черна дантела.
Няколко от тях ме забелязаха, но само се усмихнаха, приемайки на драго сърце присъствието ми.
Приближих се до бара, за да оставя медна монета за още една халба отвратителен ейл, а после тръгнах с криволичене из помещенията, като разделих една мънистена завеса. Най-накрая избрах пейка в един ъгъл, откъдето можех лесно да наблюдавам две различни свързани стаи, и се облегнах назад да следя хората в тях.
Отначало не го разпознах.
Беше с гръб към мен, разпуснал кафявата си коса така, че тя падна в лицето му, когато се изправи от една от масите. На рамото му беше преметната кожена раница и единствената причина, поради която тя привлече вниманието ми, беше, че ми напомни за Картие. Той имаше много подобна.
Мъжът се обърна: очите му бавно и лениво обходиха помещението, докато се спряха на мен. Имаше тясна челюст, с бенка на ръба на скулата. Погледите ни се сключиха, преди да успея да закрия лице, преди да мога да се скрия от него.
Той стоеше застинал, взирайки се в мен през спиралите дим, с очи, разширени от ужас. Това беше пазачът, въвел ме в тъмницата преди няколко дни, когато отидох да говоря с Кийла Ланън. Главният тъмничар, който се движеше из подземията на замъка ловко и умело.
Предателят, който беше пуснал Деклан на свобода.
Фехин.
Седях като статуя, с побелели кокалчета, докато отвръщах на погледа му. Не ми хрумна какво друго да направя, освен да му се усмихна и да вдигна халбата си за наздравица сякаш бях една от неговите хора.
Пазачът се движеше толкова бързо, че сякаш се изпари.
Хукнах инстинктивно със залитане, разливайки почти цялата си халба с ейл, докато сновях насам-натам между маси и столове, от стая на стая. Зърнах косата му точно когато изтича в съседното помещение, и яростно се втурнах през мънистената завеса, преследвайки го. До този момент вече бях привлякла внимание, но всичко, за което можех да мисля, бяха хладните ми оръжия и биенето на сърцето ми, и предателя, когото преследвах дълбоко в недрата на кръчмата.
Безразсъдната половина от мен настояваше да го последвам, преди да изгубя дирята му. Логично мислещата ми половина ме умоляваше да се придържам към първоначалния план, който бе да си тръгна от кръчмата и да запаля божурите на улицата, за да оставя Картие и хората на лорд Бърк да връхлетят.
В онази частица от секундата избрах първото, защото знаех, че Юън и Кийла са някъде наблизо.
Изгубих Фехин от поглед точно когато коридорът се стесни, с врати, издълбани от двете страни, затворени и тъмни. Дишах тежко, когато посегнах зад гърба си, за да измъкна една от камите си. Проследих с поглед всяка врата: около краищата на някои потрепваше светлина, процеждаше се и прорязваше тъмнината.