Треперех, изпълнена с очакване, когато чух трясъка.
Проследих звука до стаята в другия край на коридора и отворих вратата с ритник.
Беше малко помещение, безлюдно. Вътре имаше тясно легло с измачкани одеяла, и поднос с недоизядена храна. Най-важното обаче — на пода имаше разкъсан лист хартия. Коленичих и го взех в пръстите си. Беше половината от илюстрацията с изображението на принцесата, същата, която Юън ме бе помолил да дам на Кийла в тъмницата.
Допреди миг бяха стояли тук. Деклан и децата. Можех да почувствам витаещите сенки, които този човек бе хвърлил по стените: усещах мириса на сол от океана и мръсотията на подземията.
Имаше един прозорец, който зееше отворен в нощта: свещите потрепваха ожесточено във внезапния порив на вятъра.
Втурнах се към него и се измъкнах навън в тясна уличка, осеяна с боклуци, и в бързината едва не си изкълчих глезените. Обходих с поглед тъмнината отдясно, докато го чух.
— Мистрес Бриена! — изкрещя Юън и аз рязко обърнах поглед наляво точно навреме, за да видя силуета на Деклан, очертан на лунната светлина само на хвърлей камък от мен, носещ в ръце и Кийла, и Юън.
Погледът ми се сключи с този на принца, когато спря за миг. Той се засмя, насмешливо предизвиквайки ме да го подгоня, а после изчезна в една от разклоняващите се улички в пълна тъмнина: приглушените писъци на Юън и хлипането на Кийла бяха като ехо, което да следвам.
— Люк! — изкрещях, надявайки се, че може да ме чуе от предната част на кръчмата, когато хукнах след Деклан. Принцът беше едър, силен мъж — не бях такава глупачка да вярвам, че мога да го нападна с камите си, — но това, че бягаше с две деца, неминуемо щеше да го забави. Едничкото ми желание беше да открия и върна Кийла и Юън. Ако Деклан се измъкнеше тази нощ, така да бъде.
Но в суматохата на гонитбата бях забравила за Фехин.
Пазачът се показа, едър и заплашителен, от тъмнината пред мен, ръката му ме хвана за врата. Приземих се по гръб: ларинксът ми бе притиснат, въздухът — изтръгнат от дробовете ми.
Той се изправи над мен. Хриптях, отчаяно опитваща се да си поема дъх, неспособна да проговоря, когато той се приведе ниско, за да прокара мръсния си пръст надолу по ръката ми, разкривайки вече топящия се полумесец.
— Хитруша си ти — каза. — Следващия път ще внимаваме повече с теб.
Изправи се и ме остави в уличката, докато се мъчех да стана. Но беше забравил, че имам кама.
Хвърлих се към неговия оттеглящ се силует: забих острието си в прасеца му и го прокарах надолу, правейки жесток разрез, като срязах мускула му чак до костта. Той изкрещя и се завъртя рязко, отвръщайки ми с ритник с ботуш в лицето. Чух как носът ми изхрущя, когато политнах отново назад: болката експлодира надолу по бузите ми. Приземих се на калдъръма, хлъзгав от мръсотия и отпадъци, и останах да лежа там, неспособна да си поема напълно дъх, давейки се с кръвта си.
— Бриена! Бриена!
Дори не разбрах, че изпадам в безсъзнание, докато Люк не ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха и болката в носа изостри вниманието ми.
Поотворих очи, мъчейки се да различа обезумялото лице на брат си в тъмнината.
— Де-детето. — Гласът ми беше просто прах в гърлото ми. Люк ме взе на ръце и ме понесе през уличката към каретата, където чакаха Журден и Картие. От пружинирането в походката му стомахът ми се надигна към гърлото и затворих очи, борейки се с порива да повърна върху ризата му.
— Бриена? Бриена, какво стана? — прошепна Журден, като ме придържаше с ръце.
— Аз… — гласът ми отново прозвуча като болезнено хриптене на въздух. Бях се привела до баща си, а Картие беше коленичил между коленете ми в каретата: очите му бяха безмилостно тъмни, докато се взираше към мен. Ръцете му бяха изцапани с кръвта ми.
— Деклан ли направи това? — прошепна Картие.
Поклатих глава.
— Но го видя?
Кимнах и хванах предницата на ризата му, за да го отблъсна, да го подтикна да върви.
Каретата не се движеше: все още бяхме спрели в уличката. И Картие положи ръце върху моите, защото разбра какво му казвам. Той беше онзи, който трябваше да предвожда хората на Бърк, и ги чух как надават викове и призиви, докато претърсват всяка криволичеща улица около нас, издирвайки принца, който се беше измъкнал — за пореден път.
— Заведи я обратно в замъка — нареди Картие на Журден със спокоен и въпреки това остър тон. Никога не го бях чувала да говори така и потръпнах, докато гледах как се измъква от каретата и Люк заема мястото му.