Веднага щом каретата започна да се изкачва обратно към замъка, Журден изръмжа на Люк:
— Мислех, че са ви дадени заповеди да не се намесвате!
А Люк ме погледна, несигурен какво трябва да каже. Защото аз бях онази, нарушила заповедите.
— Сигурен съм, че Бриена има основателна причина — настоя Люк.
Докато стигнем до вътрешния двор на замъка, Журден вече кипеше от гняв, а Люк шаваше неспокойно. Баща ми и брат ми ме последваха в спалнята ми и аз не губих време. Още нямах глас: ларинксът ми сякаш бе смазан от ръката на Фехин. Затова взех мастилницата си и лист хартия и ожесточено се заех да драскам обяснението си.
— Бриена — въздъхна Журден, когато свърши да чете. Знаех, че най-накрая разбра защо бях предпочела да осуетя плановете, но ми беше ясно и че ще кипи от раздразнение часове наред.
Изолда влетя в стаята ми, преди Журден да успее да продължи с упреците.
— Вън — рязко нареди тя на мъжете.
Когато сиво-сините ѝ очи спряха върху мен, за пръв път изпитах основателен страх от нея. Проследих как мъжете бързо си тръгват и се подготвих да понеса всяко наказание, наложено от нея.
Бързо обаче осъзнах, че Изолда не е дошла да ми се кара. Бе дошла, за да ми приготви вана и да изцери натъртеното ми лице.
Седнах в топлата вода и позволих на кралицата да отмие мръсотията на кръчмата от кожата ми, пръстта от косата ми, и кръвта от лицето ми. Беше смиряващо да я оставя да се грижи за мен, търсейки рани, докато ме почистваше. Много внимателно тя хвана носа ми и отначало трепнах, очаквайки болка. Но магията ѝ беше нежна, все едно чувствах как слънчева светлина топли лицето ми… полъх от крила на морско конче… все едно попивах уханието на лятна нощ. Магията ѝ намести носа ми, докато остана само малка издутина, която едва напипах с пръсти, докато предпазливо я преценявах.
— Къде другаде те нарани? — попита тя, като изливаше вода върху раменете ми, за да отмие остатъците от сапун.
Посочих гърлото си. Изолда прокара върховете на пръстите си по него и болезнената, подобна на яйце буца, която бе притискала гласните ми струни, се смали, оставяйки гъделичкащо усещане в ларинкса ми.
— Благодаря, лейди — казах дрезгаво.
— Гласът ти ще бъде слаб няколко дни — отвърна Изолда, като ме измъкна от ваната и ме уви в кърпа. — Опитай се да не го използваш твърде много.
Трябваше да стисна зъби, да внимавам думите ми да са овладени и спокойни, но нямаше полза. Защото исках да ѝ кажа, че съм го открила, че Деклан бяга към защитени къщи точно както предвиждахме. Че се бях сблъскала лице в лице с Фехин.
Облякох си чиста долна риза и се покатерих в леглото, докато говорех за станалото, разказвайки ѝ всяка подробност, включително кодовото име Червения рог.
След това тя се умълча, проследявайки с пръсти шарките по завивката ми.
— Съжалявам — изхриптях. — Не биваше да се отклонявам от плана.
— Разбирам намеренията ти — отвърна Изолда, като ме погледна в очите. — Честно казано, щях да се изкуша да направя същото като теб. Но ако смятаме да хванем Деклан Ланън, трябва да сме предвидили всичко. Трябва да действаме сплотено. Изобщо не биваше да си сама в онази кръчма. Знам, че наредих на теб и Люк да останете въоръжени, но щеше да е по-добре, ако бяха отказали да ви пуснат да влезете. Изобщо не биваше да преследваш Деклан сама.
Приех укора ѝ с поруменели бузи и пълни с разкаяние очи. Единствената ми утеха беше мисълта за дълбоката рана, която бях нанесла на Фехин. Това беше единственото сведение, което можех да ѝ предложа сега.
— Докарах на Фехин трайно куцане. Не е зле да разпитате лекарите и лечителите наоколо, защото сигурно е отишъл право при някого от тях.
— Ще го направя. — Изолда се усмихна. Внезапно ми се стори изтощена и отслабнала и се запитах дали магията ѝ изцежда силите ѝ, дали като лекува другите, прави себе си слаба и уязвима.
На външната ми врата се почука и Журден се появи на прага ми, мрачен като буреносен облак. Разбрах, че няма как да се измъкна от него.
Погледът му бе остър и аз се отпуснах обратно на възглавниците си. Изолда се сбогува с мен, а аз ѝ благодарих, докато Журден зае мястото ѝ до мен: седна на ръба на леглото и дюшекът хлътна под тежестта му.
— Картие върна ли се? — попитах, мъчейки се да скрия треперенето в гласа си.
— Да.
И от резкия, сопнат тон на това да разбрах, че не са намерили Деклан. Наведох унило глава, докато той проговори отново.