— Изпращам те вкъщи, Бриена.
Сепнах се и примигнах към него:
— Не искам да се връщам вкъщи.
— Знам. Но искам да си в безопасност, дъще. — Той долови стъписването ми и хвана ръката ми. — И имам нужда да се върнеш и да бъдеш лейди Маккуин като моя заместница.
Това беше последното, което очаквах да чуя от него.
— Татко — прошепнах. — Не мога да направя това за теб. Твоите хора…
— Моите хора ще се вслушват в теб и ще те следват, Бриена. Ти си моя дъщеря.
Не исках да споря с него. Но не можех и да си представя да се върна в замъка Фин и да се опитам да бъда водач на хора, които се отнасят към мен с постоянна предпазливост.
Журден въздъхна и припряно прокара ръка през кестенявата си коса:
— Днес получих писмо от Торн. Помниш ли го?
— Твоят сприхав шамбелан.
— Същият. Той пише и пита дали Люк може да се върне, да се погрижи за някаква работа, за която му трябва помощ. Имало е неприятност с една от девойките и Торн е в задънена улица. И смятам, че този, когото е добре да пратя у дома, не е Люк. А теб, Бриена.
— Нямам никакво понятие как да бъда господарка на дома Маккуин — възразих меко.
— Ще се научиш. — Такъв прост, подобаващ на мъж отговор. Той разбра, че се подразних от него, защото въздъхна и добави: — Понякога трябва да те хвърлят направо в дълбокото, иначе никога няма да се научиш да се справяш.
Това беше много повлиян от Мевана начин на обучение: тази мисъл да се хвърлиш в бушуваща река, за да се научиш да плуваш. Във Валения не бързахме, когато усвоявахме ново умение. Ето защо овладяването на всяка наклонност отнемаше средно по седем години.
— Просто се опитваш да ме отстраниш — заявих.
Журден се намръщи и отвесна бръчка проряза челото му.
— Когато те моля да ми помогнеш, дъще, наистина го мисля. Ако ти се погрижиш за този проблем с девойката, това ще снеме огромно бреме от раменете ми. Нещо повече… искам да си далече от тази каша: искам да си в безопасност. Не мога да го понеса, ако нещо ти се случи, Бриена. Изгубих съпругата си, убита от дома Ланън. Не искам да видя как причиняват същото на дъщеря ми.
Нямаше какво да кажа, за да отхвърля това.
Именно от това се беше опасявал още отначало, когато бях въвлечена, и ако бе постигнал своето, никога нямаше да прекося канала и да вляза в Мевана, за да открия Камъка на здрача. Щеше да вземе познанието ми и да го даде на Люк дори и само за да ме предпази от опасностите на бунта.
И ми се прииска да му възразя: прииска ми се да му кажа, че това не е честно — да ме затвори под ключ, докато Люк продължава да преследва семейство Ланън. Исках да кажа, че има нужда от мен: всички имаха нужда от мен. И думите се надигнаха, напирайки в зъбите ми, отчаяно копнеещи да излязат, остри и гневни, докато видях как намръщеното му изражение се смекчава, докато не видях блясъка в очите му. Гледаше ме сякаш ме обичаше истински; гледаше ме сякаш му бях родна дъщеря, сякаш бях родена Маккуин, сякаш в мен имаше частици от съпругата му.
Нима това не беше нещо, за което бях жадувала, нещо, за което бях копняла болезнено цял живот?
И в този миг избрах да стана това, да бъда негова дъщеря, да му позволя да ме закриля. В този миг избрах да се върна като господарка на дома Маккуин, да направя това, за което ме молеше.
— Много добре — казах тихо. — Ще отида.
Разочарованието още пареше и сведох поглед, докато Журден с обич улови брадичката ми, за да вдигне очите ми обратно към своите.
— Искам да знаеш, че се гордея с теб, Бриена. Няма жена, на която се доверявам повече да води хората ми, докато ме няма.
Кимнах, за да повярва, че съм се примирила с това.
Вътрешно обаче се чувствах разстроена, че напускам Лионес засрамена, че бях провалила плановете за вечерта. За мен беше чест, че Журден ми се доверява достатъчно, за да ме удостои с власт като лейди Маккуин, но освен това изпитвах ужас при представата за израженията, които щяха да ме посрещнат, когато хората на Журден разберат, че ме е изпратил обратно, за да ги ръководя.
Журден ме целуна по бузите и от този простичък жест ми домъчня за Валения толкова силно, че трябваше да затворя очи, за да възпра сълзите. Той се изправи и беше почти стигнал до вратата ми, когато прочистих гърло, за да попитам:
— Кога заминавам, татко?
Мислех, че ще имам поне още ден-два тук. До мига, в който той се обърна и ме погледна през рамо с искрица тъга в очите:
— Тръгваш призори, Бриена.
Двайсет
Кървяща принцеса
Картие
Стоях в сенките на коридора, когато Журден се показа от стаята на Бриена. Сега, когато гневът ми се бе уталожил, бях изтощен, мръсен и потен от обхождането на улиците в търсене на Деклан — преследване, оказало се безплодно.