Бяхме толкова близо. Толкова близо до това да заловим принца и да си върнем децата.
Беше вбесяващо да си мисля как се бе изплъзнал през пръстите ни.
Срещнах погледа на Журден. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда да чакам тук.
— Какво каза тя? — попитах.
— Каза, че ще си отиде у дома, както искам. Ще тръгне на разсъмване.
— Как я убеди?
— Шамбеланът ми има нужда от помощ с една от девойките у дома — отговори Журден. — Вместо да пращам Люк, искам да изпратя нея.
След като видя как нещата тази вечер се бяха объркали напълно, Журден без заобикалки ми бе казал, че не иска Бриена в Лионес. Искаше да я изпрати у дома в замъка Фин, където щеше да е в безопасност. И макар да го бях послушал, знаех, че Бриена ще е наранена от това, ще се почувства сякаш я изхвърляме.
Освен това Бриена бе именно онази в нашия кръг, родена да крои планове. Бях я научил на всичко, което знаех — от история, през поезия, до местоположението на всички жизненоважни кръвоносни съдове в тялото. Но не аз я бях научил как да крои заговори и планове, как да движи пионки по дъска, как да измисля стратегии и да надхитрява противника. Това беше силата ѝ, законът на родния ѝ дом, благословията на дома Аленах, която ги поставяше над останалите.
Можех да изтъкна убедителни доводи пред Журден, да му кажа, че именно Бриена е научила къде се намират защитените къщи, че именно тя е разкрила значението зад полумесеца. Че Бриена бе по същество умът зад нашата революция.
Можех да напомня на Журден за всички тези неща и въпреки това устоях. Защото дълбоко в себе си исках тя да е възможно най-далече от Деклан Ланън. Не исках Деклан Ланън да знае името ѝ, да погледне лицето ѝ, да чуе звука на гласа ѝ. Не исках дори да знае, че тя съществува.
И затова се съгласих с Журден и Люк, защото Люк със сигурност бе съгласен с волята на баща си да отпратим Бриена, макар да се чувствах сякаш забиваха трън в сърцето ми.
Останах да стоя облегнат на стената, полумъртъв от умора. През изминалите две нощи не ми се събираха и два поредни часа сън.
— Върви да си лягаш, момче — каза кротко Журден. — Непременно ще те събудя, когато стане време тя да тръгне.
Кимнах. Краката ми бяха изтръпнали, когато отидох в стаята си и затворих вратата.
Седнах на леглото си — леглото, в което не бях спал нито веднъж, откакто пристигнах. Облегнах глава назад, докато намерих възглавницата, и потънах в болезнени сънища за майка си и сестра си. Никога не бях знаел как са изглеждали, защото единствената дума, с която ги бе описвал баща ми, беше красиви. Но онази нощ видях Лили и Ашлинг Морган, вървящи през ливадите на Брай: планинският вятър попиваше смеха им. Видях ги каквито щяха да са сега: майка ми — със сребро в русите си коси, Ашлинг — точно на прага на трийсетте, тъмнокоса като баща ни.
Събудих се призори със сълзи в очите: огънят бе догорял до пепел.
Преоблякох се и отмих съня от очите си: прокарах пръсти през косата си, докато търсех Бриена.
Тя вече беше излязла от стаята си и накрая я открих във вътрешния двор с тежковъоръжените войници на Журден, докато чакаше да доведат кобилата ѝ от конюшните. Досетих се, че не е спала много тази нощ. Очите ѝ бяха кървясали, а по лицето и шията ѝ започваха да избиват синини от сблъсъка ѝ с Фехин.
— Знам — каза тя, осъзнавайки, че съм забелязал синините ѝ. — Но поне носът ми вече не е крив.
— Боли ли те още? — попитах.
— Не, благодарение на Изолда.
Усмихнах се насила, за да скрия колко ме разстройва видът на синините по нея. Улових ръката ѝ и я притеглих до себе си. Тя се облегна на мен с въздишка, ръцете ѝ ме обгърнаха. Вкопчих се в нея и тя се вкопчи в мен: пръстите ми проследиха разпуснатата ѝ гладка като коприна коса, издатината на раменете ѝ под наметалото ѝ на адепт, изящната извивка на гърба ѝ.
Почувствах как думите ѝ затоплят ризата ми, когато тя попита:
— Съгласен ли си с него? Да ме отпратите?
Ръката ми се премести към косата ѝ, за да дръпне главата ѝ леко назад, така че да ме погледне.
— Не, не бих те отпратил далеч от мен.
— Тогава защо ме оставяш да си отида? — прошепна тя, сякаш знаеше, че съм проявил отстъпчивост, сякаш знаеше, че бях имал властта да убедя Журден, а се бях въздържал. — Когато знаеш, че е редно да съм тук?
Не можех да ѝ отговоря, защото да отвърна, щеше да означава да изтръгна от корен най-дълбоката си тревога, да придам форма на страха си, да издам мрака в сърцето си, за който не исках тя да узнава.