Отидох до него, вдигнах го за предната част на ризата и го ударих силно отстрани по главата — десет пъти по-силно отколкото ударих Алек. Лекарят залитна и падна, но беше дотолкова в съзнание, че да пропълзи назад като рак, в опит да избяга.
— Кой си ти? — изплака той.
— Тази вечер уби едно момиче — отвърнах заплашително. — Една руса танцьорка.
Очите му се изцъклиха.
— Случва се. Предупредих я. Знаеше какви са рисковете.
Коленичих, за да изравня поглед с неговия.
— Отворил си я и си й взел парите. Не ти е пукало какво ще стане с нея.
— Виж, ако си искаш парите…
— Искам нея. Можеш ли да ми я върнеш?
Той зяпна, разтреперан от страх. Аз на свой ред го зяпнах, разтреперана от собствената си сила. Можех да го убия. Да го хвърля отново, да прекърша врата му или да го удуша. Беше ужасно и грешно, но бях пленница на собствената си ярост и не можех да се контролирам. Честно казано беше чист късмет, че в крайна сметка повечето инкуби и сукуби имат благ характер и предпочитат удоволствията пред болката. Заради способността ни да променяме формата си, бихме могли да сме много смъртоносни за хората, ако ни ядосат достатъчно. Те не могат да ни се противопоставят. Адски сигурно беше, че този лекар не можеше.
Друг безсмъртен обаче можеше.
— Жозефин — тихо прозвуча гласът на Бастиен зад мен. — Фльор.
Когато не отговорих и не отслабих хватката си, Бастиен каза:
— Лета.
Рожденото ми име стигна до мен през пулсиращата в тялото ми кръвожадност.
— Пусни го. Не си заслужава.
— Доминик не заслужава ли отмъщение? — попитах, без да изпускам от поглед нещастника пред мен.
— Доминик е мъртва. Душата й е в друг свят. И да го убиеш, няма да промениш това.
— Ще се почувствам по-добре.
— Може би — съгласи се Бастиен, — но не е твоя работа да отсъждаш наказания на смъртните. Това е територия, резервирана за по-висши сили.
— Аз съм по-висша сила.
Инкубът постави нежно ръка върху рамото ми. Потръпнах.
— Нашата роля е друга. Ние не убиваме смъртни.
— И двамата с теб сме убивали, Бас.
— При самозащита. Да защитиш село от нашественици не е същото като да убиеш хладнокръвно. Може да си прокълната, но не чак толкова.
Отпуснах хватката си и се свлякох на колене. Лекарят не помръдна.
— Обичах Доминик — прошепнах.
— Знам. Това е проблемът със смъртните. Лесно ги обикваш и лесно умират. По-добре за всички ни ще е да се държим на разстояние.
Не докоснах лекаря, но и не помръднах. Бастиен ме дръпна нежно, все още спокоен и разумен.
— Хайде, да вървим. Остави го. Нямаш право да слагаш край на живота му.
Позволих на Бастиен да ме отведе. Щом излязохме на тъмната алея, обикаляща кабинета на лекаря, се трансформирах обратно в по-естествената за мен форма на Жозефин.
— Искам да напусна Париж — казах му мрачно. — Искам да отида някъде, където няма смърт.
Той успокояващо ме обгърна с ръка.
— Такова място не съществува, Фльор.
В къщата на Сол все още притисках Алек към пода; имах възможност да прекъсна живота му, ако решах. Думите на Бастиен отекваха в мен и ме заболя като осъзнах колко съжалявам за лошите ни отношения в момента. Той все още беше прав, след всички тези години. Нямах право да убивам за отмъщение. Не беше редно безсмъртен да се възползва от силата си над много по-слаб смъртен. Нямаше да съм по-добра от Сол. Докато гледах Алек под мен, осъзнах колко млад е всъщност. Не беше по-стар от Доминик.
А и освен това силата и самообладанието ми отслабваха с всяка секунда. Наведох се заплашително над Алек.
— Изчезвай — рекох през скованите ми устни. — Искам да изчезнеш. От Сиатъл. Не си и помисляй да се свържеш някога с Дъг или с друг от групата. Ако разбера, че утре вечер си все още в града… — помъчих се да измисля подходяща заплаха. Мислите ми зациклиха. — Ти, хм… няма да ти хареса. Разбра ли?
Блъфът ми имаше ефект; беше очевидно, че е ужасен. Слязох от него и се свих — повече не издържах. Той бързо-бързо се изправи, хвърли ми последен ужасен поглед и изхвърча от стаята.