В момента, в който вратата се затвори, припаднах.
Глава 21
На другата сутрин се събудих с най-ужасното главоболие, което някога съм имала, а това определено означаваше нещо.
Всъщност ме събуди студеният въздух, който нахлуваше през разбитите прозорци и развяваше завесите. В Сиатъл зимите бяха меки, а все още беше ноември. Трансформирах си един дебел пуловер и забелязах, че кръвта на Сол не беше изчезнала от кожата ми при снощното преобразяване. Кръвта беше изсъхнала, образувайки изящни, блестящи червени кристали върху мен и всичко друго. Вдигнах захвърлената ми копринена риза и открих, че върши добра работа за чистене на кристали.
Миналата нощ ми беше като в мъгла и не можех да си спомня детайлите. Предполагам, че можех да хвърля вината за това върху мистериозната течност, която бях изпила. Докато оглеждах разрухата, си спомних повечето неща, а за други можех да се досетя. Не исках да оставам повече тук, намерих мобилния си телефон и извиках такси.
Докато пътувах към Сиатъл, си мислех, че искам единствено да се прибера и да поспя още малко. Смяната ми щеше да започне едва по-късно; Дъг щеше да отвори. Чакай. Не, нямаше. Дъг беше на легло в болницата. Въздъхнах и казах на шофьора да кара към книжарницата.
Когато пристигнах в офиса, ме чакаха три съобщения на гласовата поща. Едното беше от писателя, който щеше да дава автографи тази вечер — Е. Дж. Патнъм. Всичко с полета му било наред, очаквал да пристигне по план. Второто съобщение беше от Бет — обаждаше се, за да каже, че е болна. Исусе. Никой ли не можеше да остане здрав? Така ставахме с двама по-малко. Последното съобщение беше от Уорън — казваше, че ще се върне от Флорида по-късно днес и че ще намине през книжарницата довечера. Реших, че трябва да съм му ядосана, просто заради принципа. Цяла седмица се опитвах да оправя хаоса в книжарницата, докато той играеше голф при температура на въздуха 27 градуса.
Отворих книжарницата и се залепих за едната каса. Недостигът на персонал поне осигуряваше достатъчно работа на всички. Почти нямах време да мисля за случилото се снощи. Или за Дъг. Или за факта, че днес Сет не дойде. Или за караницата ми с Бастиен.
— Вие Джорджина ли сте?
Погледнах към красива жена с японски и американски произход. Лицето и тялото й бяха на границата на затлъстяването, черната й коса беше вързана високо на опашка. Нещо в нея ми се стори познато.
— Аз съм Мади Сато — обясни тя, протягайки ръка. — Сестрата на Дъг.
Здрависах се с нея изумено.
— Не знаех, че Дъг има сестра.
Усмивката й малко помръкна.
Всъщност има доста сестри. Пръснати сме из цялата страна. Всяка се занимава с нещо различно.
— И ти дойде да… видиш Дъг? — поколебах се, това беше деликатна тема, но какво иначе би правила тук?
Тя кимна.
— Бях при него тази сутрин. Той е добре и ти праща поздрави.
Това беше най-добрата новина, която можех да чуя.
— Събудил се е.
— Да. Вкиснат е и е раздразнителен, но иначе е добре. Каза, че в офиса има едни дискове и че си ги иска. Помоли ме да ги взема, ако мога.
— Разбира се, ще ти ги покажа — казах и я поведох. Леле. Сестрата на Дъг.
— Как разбра за Дъг?
— Сет Мортенсен ми се обади.
Спънах се и едва не се блъснах в една витрина с книги за градинарството.
— Откъде познаваш Сет?
— Пиша за списание „Гласът на жените“. Сет имаше някои въпроси за една феминистка организация, преди около месец правеше проучване за книгата си и Дъг му даде имейла ми. Разменихме си няколко писма. Когато Дъг… се разболя, Сет намерил номера ми в Салем и ми се обади снощи.
Част от мен изпита ревност, че Сет си е писал с нея, без да ми каже, но на мига потиснах тези чувства. Беше постъпил много мило. Типично за него. Безшумно, ефикасно и внимателно. Заведох Мади в офиса и намерих дисковете в чекмеджето.
— Снощи ли шофира до тук или днес сутринта?
Тя поклати глава.
— Всъщност Сет дойде да ме вземе.
— Аз… какво? От Салем? Но това е на четири часа път!
— Знам. Беше много мил. Аз нямам кола, така че той тръгна веднага, след като ми се обади, пристигна посред нощ и ме доведе при Дъг.
Господи. Сет беше шофирал осем часа. Нищо чудно, че не дойде; сигурно беше смазан. Това означаваше, че може би не си е тръгнал от болницата, за да избяга от мен. А за да помогне на Дъг. Приятен трепет премина през мен — донякъде от облекчение, донякъде, защото това беше още едно доказателство за добротата на Сет и вниманието му към другите.